Публикувано от dimitard на 7 May, 2012 - 22:24 | Истории
След два големи дни се очертава трети – и той същия! Към 6 без нещо, хижата Prafleuri е като кошер. Всеки нещо се оправя, а ние сме от криви по криви. След смрадта и хъркането на американците цяла нощ, сме недоспали. Стамбето мрънка здраво. Гледаме да сме първи на снега или поне втори. Суетнята на групите с гидове ми идва в повече и гледам лошо. Точно най-смрадливия чичка идва да ме пита дали не сме му прибрали шапката. Направо е сигурен, че сме му я краднали от стаята и си я иска най-настойчиво. Неговата шапка точно ще крадем! Отговарям му, че при нас чужди шапки няма. Предполагам ме разбира по тона, че ако беше в мен, със сигурност щях да му я набутам някъде и се изпарява :D

Дават добро време до обяд, а хижата Dix е далече. Дори имаме идея да пробваме да разцепим тура с преход чак до Vignette. Това наистина би било брутално – 3/4 от 7 дневния маршрут за 3 дни. Дано, ама надали.

Втори сме на снега, преди нас тръгва група испанци и бързо изчезват, а след нас изпълзява маса народ. Още е тъмно, едвам просветва и вадим челниците. Или поне Стамбето неговия – мен ме мързи. След хижата има бързо изкачване до Col des Roux – 200 вертикални метра. След минути сме горе, колкото да „вдигнем” пулса. Отзад идва някаква гротеска група, бащи и синове, всичките леко комични, а за капак единия панти с мини ски и си дърпа борда с канап. Естествено нито поздравяват, нито казват каквото и да било. Пускам им няколко вече отработени „гидовски ” погледа плюс задължителните коментари на български и сме готови за езерото Dix. След превала би трябвало да следва спускане и после тихо и кротко да пантим по езерото.

Нищо подобно – факта е, че до където следва погледа има траверс на десен крак, през десетки лавини и улеи. Нямат чет. Лавини всякакви - големи, малки, в дерета и на отворени склонове, до трева, с тревата отгоре, миксирани с трева и камъни и т.н…и на всевъзможни размери буци. После се оказва, че траверса е цели 10км. На ДЕСЕН крак само!!! Е ако не друго, поне в 6.30 сутринта е чист лед и е достатъчно безопасно (от лавини, подхлъзването е друга тема). Следват 2-та най-гадни часа на тура. Бутане във всички форми, леки спускания и гадни изкачвания. Със сигурност това е най-мразеното езеро в Алпите. По карта, изглежда, че до него има път, а някъде долу трябва да има нещо като хижи.

Далече от истината - водата е много ниско долу, бреговете са ултра стръмни, с големи блокове не изпадали още лавини, хижите-бараки са под снега, а пътя стига до язовирната стена, която в момента е 30-40метров отвес (може и повече) и няма излизане през нея, ако решиш да бягаш от там надолу.

Толкова е чудесно, че обещавам на Стамбето, когато се ожени някой ден, да му подаря сватбен подарък – прекрасна и „безметежна” почивка на езерото Dix. Би било добро начало :D Ако не друго, поне сме бързи на леда, даже супер бързи. Другите остават далеч назад. Всичко от дясно ме боли – ходилото, глезена, коляното, бедрото, таза, кръста, гърба, врата, рамото, ръката и китката. Не истина колко е гадно.



Към 8 и нещо наближаваме Pas du Chat –ждрело, което затваря началото на езерото и което трябва да изкачим някак си преди да излезем към Glacier de Cheilon. Спираме за втора закуска – енергийни гелове + Chimpanzee + чай.

Като на забързан кадър ги минахме тези 10км. без колани, само на мускули. Сега вече ще трябва да ги сложим. Ждрелото е стръмно с опасни подсичания и всичко е лед. Виждаме испанците отпред да минават, очевидно с котки на ските – е ние нямаме – оставихме ги във Verbier. Сигурно може и без котки – чак пък толкова. Слънцето се показва и огрява ледниците над нас, а от някъде идва „немия” гид с австралийците (или новозенландци).

Гледат ни учудено, явно щото си мислят (не само, дори го обявяват на всеослушание), че са най-бързата група в планината. Е да, ама не. Почват да си слагат коланите и котките, а ние вече катерим ждрелото. След ужасния траверс сме изпомпани, и е доста трудно. Отдавна не съм стискал щеките така (всъщност се оказва, че мога и доста повече, но затова после). Стамбето се опитва да се претрепе точно на най-гадното обръщане – с тенденция за падане през скали, върху групата отдолу и после всички заедно надолу към езерото.

Над ждрелото е доста по разлято. Напича ни слънцето, но духа гаден ветрец и е хладно. Наклона пада - сякаш наближаваш хижа Рилски Езера. Да, ама вместо Харамията стърчи Mont Blanc de Cheilon (3870м.) – бяла, огромна, безумна стена, с подобаващи сераци.

По късно в София в нета виждам снимки, как я пускат със ски – централно!

Вляво от нея е изкачването на la Serpentine – към Vignette. Изглежда супер ледено, стръмно, има ледопад и очевидно много силен вятър.

Въобще не е добре. В това време, сякаш изведнъж нещо ни става!!! Влачим се. Опитвам си да си дам зор и да си втълпя, че ще разцепваме тура, няма да спираме на Dix и сме за нагоре. Обаче едвам ходя. Стамбето и той не ми изглежда във форма. Опитвам се да обсъдя темата „какво ще правим” с него, но ме посреща типичния му габровски прагматизъм. Пределно му е ясно, че сме се „сдухали”, а аз уж тая надежди.

Криво ляво в 10 часа сме на ледника Cheilon, а хижата Dix по традиция е 200м. вертикално отгоре над едни скали.

Пак се опитвам да подхвана темата, дали все пак няма да се пробваме да ходим към Vignette и да направим двата дни в един. Времето се държи засега, като изключим леда и силния вятър по Serpentine. Там наистина изглежда много гадно. Всъщност от Cheilon ние изобщо не виждаме най-стръмната част, която е отгоре и води към Col du Brenay и върха на Pigne D’Arolla (3790 м). В това положение наистина не сме за тази височина – та тръгваме към хижата. „Мамка му„ – само 10.30 е и може би изтърваме шанса да минем тура в целия му вид. Дават да удари здраво следобед - 50-60см. нов сняг минимум и валеж на следващия ден (а и остатъка от седмицата). Стамбето не си представя изкачването нагоре в такъв сняг, аз не съм толкова убеден, че е проблемно. Може би перспективата лъже и не е толкова стръмно :))

С истински зор стигаме до хижата Dix, явно 3 „големи” дни, без почивка и аклиматизация ще ни дойдат в повече. Лазим последните метри, а Стамбето не е сигурен за кога всъщност е запазил резервация в хижата. Дали е за днес или за утре – не помни. Само това ни трябваше! Довлачваме се! Вътре ни посреща хижарката – типична яка швейцарка, която „контролира” положението. Почват да се нижат и всичките групи с гидове, които естествено получават доста по-топло посрещане. Те имат резервации, но ние не. Т.е. резервация за днес нямаме. За утре е. Естествено това е голям проблем. Обяснявам и, че се е объркала, и всъщност сме искали да резервираме за днес. Каменната и физиономия не ми дава никакъв шанс. Няма как тя да се объркала. Нали е швейцарка. Кара ми се – как имали планиране, зареждане на храна и вода с хели, нам си какво, и как едва ли не сме направили нещо непоправимо. Чудя се тоя циклон дето ще удари и той ли е планиран от по-миналата Коледа. Накрая ми писва и я питам никога ли не и се е случвало през дългия и, подреден и безобразно прецизен швейцарски живот да се обърка. Получавам поредния не разбиращ поглед и ми казва да изчакам. Отбелязва, че сме първите българи дето е виждала тука. След 10мин. идва една сравнително симпатична девойка и ни настанява.

Целият следобед продължава да е слънчево. Гледки, чак до Dent Blanche (4356 м.).Само да ни дразни.

Филип и японците пристигат. Той е убеден, че всеки момент ще се появи циклона, е следващия ден (Сряда) ще е лош. Прави някакви сметки, че Четвъртък ще е долу горе добре - променливо, а единствения наистина читав ден за достигане на Zermatt ще е Петък и то само до обяд. Специално за Zermatt наистина трябва добра видимост, тъй като спускането е фамозно, но и с възможности за огромни грешки. Нищо не ни остава освен да му вярваме и да чакаме, а той повтаря с типични акцент – „Friday is the day to reach Zermatt”….

Отдаваме се на ядене, пиене, карти и релакс на 2928 м.н.в.











Хелито зарежда с минерална вода, с перка въртяща се на 2м. от стената на хижата. Към 17 най-после започва да вали и то сериозно. Натрупва 10см. набързо и без намерения да спира. Вечерта е долу горе забавно, като изключим факта, че Стамбето ме бие сериозно на сантасе.


Закуската на следващия ден е в 6.30! Така са решили гидовете и няма изключения за никой. Хапваме, навън вали и е гъста мъгла. Обратно по леглата – и спим до обяд. Аз със сигурност. За обяд – една голяма порция рьощи с бутилка бяло вино и пак в леглата.

„Немия” гид и част от другите групи са избягали към селото Arolla през стълбите на Pass de Chevres и с лесно каране надолу към ски зоната. Появяват се други групи от някъде. Долу горе има народ – макар и мълчалив.

На нашата маса слагат миризливите американци. Вече ги възприемам по-лесно, дори се заприказваме. Пичове са! Играят на зарове, оплетени в някакви сложни сметки, а мен Стамбето ме съсипва на сантасе. Срам ме е от резултата, но със сигурност е 20 и някоя игра – много на малко за него. С Филип си разказваме за близки и далечни планини, а най ме впечатлява как е катерил El Capitan през 70-те години :)) – супер корав е и отново ни разпитва за нашите планове. В главите ни изплува резервния вариант да прескочим хижата Vignette и да спим на заслона Bouquetins – пак „голям” ден, който евентуално дава перфектен старт за така нарочения удар към Zermatt – Петък сутрин. Филип казва отново с усмивка – „it is possible – you are strong” :)!

Следобед трябва да го раздигне и имаме идея за кратко пантене в района и каране в пудрата, която вече е в подобаващи количества – 60+см. Дори съм си навил алармата да не го проспим. Добра възможност да се раздвижим след едно денонощие чакане. Изглежда да пробива слънце и вдигам Стамбето, макар и трудно. Излизаме, хелито пак носи минерална вода, тоя път на въже. Докато тръгнем става гъста мъгла. Минаваме 300м., аз си променям мнението и отказвам да ходя и метър повече, с което съм сигурен, че отнасям маса псувни от Стамбето. Но със или без тях в тази мъгла и сняг, няма смисъл нито нагоре нито надолу, особено пък на ледник.

В нашата стая (за 10 души, леглата са на два етажа), се настаняват групи френски чички с гид. Всичките с подобаващи размери. Вечерята отново е доста сериозна, гидовете се ослушват, кой на къде ще поема утре. Хижаря вади някакви сателитни карти на валежите – късметлии сме – на юг и на изток ги засипва буквално. Лавинната опасност – 3ка. Ние продължаваме да не сме сигурни на къде ще ходим. Целта е ясна – заслона Bouquetins, няма как да спим на Vignette – нямаме резервация, а и там се събират всички групи от различните варианти на тура. Отделно – за Zermatt – става рисковано с времето, прозореца ще е малък, а и на никой ме му се кара 30км. на въже в невидимост. Въпроса е дали през Serpentine и Pigne D’Arolla – т.е. голямо изкачване с евентуално лавинна опасност, стръмно спускане (с възможност за грешки при мъгла ) и после дълго пантене през още един превал и 3 ледника към заслона, или стълбите на Chevres и спускане към Arolla и там дълго, но сигурно пантене по едноименния ледник. Стамбето пак казва, че той нагоре по тоя баир в тоя сняг няма да ходи. Провеждаме гласуване – и избора единодушно е през Arolla. Филип и японците и те са натам. Той е категоричен, че с тях неможе да мине високата част по билото в тия условия. А ние искаме да сме сигурни, че ще стигнем Zermatt.

Стамбето ме довършва на сантасе и пак в леглата. Отпочинали сме доста добре, а имаме и цяла нощ да се до наспим. На другия ден остава избор между цели два вариант за действие. Дори може и да успеем. На сутринта хижата ще е готова да гръмне....


А нощта, както се оказва, всъщност едва сега започва…….

Част 5 >>>