Публикувано от Nebel на 9 May, 2012 - 09:58 | Истории

Пирин, хижа Безбог, 26-и април 2012г., 10ч. сутринта.

Едва преди три дена с Борис карахме по Стражите в 20см. пудра сред изцяло зимна обстановка. Сегашната гледка няма нищо общо. Няма и помен от новия сняг. Планината е изгубила зимната си премяна и я е сменила с типичната пролетна такава. Почти всичко е жълто-оранжево заради сахарския сняг, който беше паднал преди седмица. Изпитвам сезонен шок. Все още съм със зимното настроение, но бързо осъзнавам, че ще трябва да си сменя нагласата към фирново каране.



Пролетното каране по фирн има своя чар. Ако уцелиш точния момент от деня и точния склон, фирна предлага възможност за хубаво спускане на скорост и то при доста по-стабилна снежна покривка, отколкото в разгара на зимата. Умът ти е почти изцяло освободен от идеята склонът да се отцепи като снежна дъска, а това ти дава възможност да се концентрираш изцяло върху карането. Точно поради тази причина с Борис имахме планове за няколко по-сериозни „линии с последствия” в района.

Бързаме да поемем към вр. Полежан. Достигаме до него след по-малко от 2 часа преход. Оглеждаме хубаво вр. Газей – това е планът за утре. С Борис решаваме да използваме стабилния момент и се спускаме заедно по североизточния склон. Да караш на няколко метра зад приятел по открит високопланински склон винаги е едно специално усещане. Печелим малко увереност, че дори и в този сняг ще успеем да направим спусканията, които бяхме набелязали.

Прибираме се в хижата към 2 часа следобед и взимаме задължителната бира на терасата. Жега ми е. Няколко мухи обикалят около запотената ми глава. Мамка му ... Свърши ли зимата?

На следващата сутрин ставаме рано, хапваме по две пържени филии и потегляме. Духа силно, редуват се облаци и слънце. Планът е ясен - вр. Газей. Пътят ни отново минава през Полежан, този път и Стоил е с нас на върха. Спускаме до премката към Ушиците и траверсираме до южния ръб. Газей се открива изцяло заедно с линията в цялата й прелест. Тя е от онези линии, от които просто не можеш да отвърнеш поглед. Видяхме я за първи път едва преди седмица и оттогава ни е обзело непреодолимо желание да я спуснем. От тази гледна точка изглежда наистина стръмна и много изложена, особено в горната и част.

Тук двамата с Борис се разделяме със Стоил и спускаме до премката между Ушиците и Газей. След едно кратко изкачване сме на върха. Достигането до влизането в линията се оказва по-трудно отколкото си бях представял. То е на едва 15м. под върха, но ни отнема 10-на минути да откатерваме внимателно по все още заледения, стръмен западен ръб. Излизаме от трудния участък и ни остават няколко крачки до началото на влизането - една малка площадка, не по-широка от 2м. Достигам до ръба.

„Уау!” – не знам казвам ли го на глас или си го помислям, но гледката е внушителна и стряскаща. Поглеждам Борис – по лицето му се чете същото. Виждаш първите 15-20м. от линията, която изчезва надясно, а само на няколко метра под теб след като свърши стръмния снежен склон е дъното на Газейския циркус...

Приготвяме се за спускане. Закопчавам ските. Времето продължава да е динамично и не ни се открива достатъчно голям слънчев прозорец, за да виждаме релефа добре. Да седиш дълго време закопчан над такава линия не е приятно, защото има вероятност да „прегориш”. Усещам се, че трудно отделям поглед от изпадането към циркуса точно под мен.

„Гледай си линията, само си гледай линията и ще сме ок!” – повтаряме си го неведнъж.

Изведнъж едно по-голямо слънчево петно се задава към нас. Това ще е момента. Обаждаме се на Стоил по станцията, че сме готови. Слънцето ни застъпва, линията светва.

Стискаме си ръцете с Борис. „Ще се видим долу!”

Минавам наляво и ските прехвърлят ръба. Снегът леко ме свлича. В следващия момент обръщам ските и влизам...

.........................................................................................................................

Тримата си „разпускаме” с по биричка на терасата на хижата. Страшно сме уморени, но настроението е хубаво. Стоил ръси лафове на английско-български и ни зарибява и нас. От време на време се говори за някакви чевермета...

Пак е краят на сезона и пак както миналата година по това време сме си само тримата. Не ни се тръгва след такъв ден. Обсъждаме идеята да скочим до Тевно езеро на следващия ден. Знаеме, че в района има не малко интересен терен и върхове, които можем да спуснем – Каменица, Малка Каменица, Кралев двор ... Но аз и Борис имаме нещо друго впредвид, особено след увереността от днешния ден...

На следващата сутрин след поредните пържени филийки тръгваме от х.Безбог. Оставяме част от багажа тук, с идеята да сме по-леки. Само Стоил както обикновено няма избор и взима и самара, фотографската раница и статива. Малко хора имат представа колко трудно е да снимаш на местата, на които караме и какъв труд и саможертва се изисква за това, най-вече от оператора. Стоил все се шегува, че главната му функция е „шерпа на продукцията”.

Облачно е и е по-топло от вчера. След няколко доста гадни траверса и диагонални спускания, достигаме до Попово езеро. По бреговете му на места вече се подава водата. След малко умуване решаваме да пробваме да прекосим. Тримата се разпределяме далеч един след друг и встрани от следите на предишния. Най-много се притесняваме за Борис, защото е със снегоходки, докато за мен и Стоил със ските и сплитборда по-хубаво ни се разпределя тежестта. Системата е ясна – без спиране, стил „бърз или мъртъв”. По средата на езерото едната щека ми пропада и се чува засмукване на вода. Мамка му! Борис и той псува нещо. Викам си на ум да се махаме оттук и се заричам на връщане да нямам нищо общо с подобна операция. Стоил тамън излиза на брега. Още няколко крачки и всички сме там. Дотук добре, не успяхме да се удавим в планината ...

Достигаме Тевно езеро след 4ч. преход от хижа Безбог. Оставям си раницата и посядам да отпочина. Очите ми са се вперили само в едно и не мога да отвърна поглед ... Каменишката кукла. Първият път, когато видях зимна снимка на Куклата, останах вперен в монитора за дълго време. Споделих идеята за спускане по нея с Борис и Вичо. Мина повече от година...

Не издържам и отивам на 200м. встрани от заслона до едно хълмче, от което се открива целия връх и кулоарът, който разсича Куклата на две по диагонал, почти с хирургическа точност. Пълен е. Това е една от най-красивите и внушителни гледки, които съм виждал по нашите планини. Опитвам се да запомня всеки детайл на склона, да пресметна всички обективни опасности, условията. Оставам да съзерцавам върха и минава към половин час, докато силния вятър не ме изстудява напълно. Точно тогава и Борис се появява. Намираме малък завет и оглеждаме линията заедно. Борис както обикновено е много по-голям оптимист от мен:
„Ще стане, ще стане!”

Достигаме до единодушно решение, че да се влезе отгоре на сляпо ще е чисто безумие. Затова решаваме да починем и утре рано сутринта да изкатерим кулоара отдолу нагоре, както ни беше и първоначалния план.

Настъпва вечер. Заслончето се напълни с познати и непознати.

Малко преди да си легна излизам навън. Все още духа силно и е облачно. Един прозорец в облаците минава точно над Каменишката кукла и лунната светлина огрява склона, по който ще катерим утре. Гледката е едновременно сурова и красива ... и стряскаща. Планината все едно говори. Чувствам се пред прага на изпитание. В главата ми влизат образи и цитати от „Моите Планини” на италианския алпинист Валтер Бонати. Толкова време сме гледали тази линия, обсъждали, премисляли. Утре най-накрая ще разберем как изглежда отвътре. Знам, че ме очаква безсънна нощ и то не заради симфонията от хъркащите, налягали по наровете.

А на утрешния ден планината щеше да ни даде силни усещания и ценни уроци, щеше да сплоти приятелството ни и да ни направи малко повече човеци – и то не по начина, по който очаквахме.

Както казва Бонати - „Планината със своите красоти, със своите сурови закони представлява днес повече от вчера една от най-ефикасните школи за човешкия характер...”







Текст: Валери Пелтеков
Фотографии: Стоил Димитров

!
Posted by Mitko on 9 May, 2012 - 22:07.
Валери зад тези твои думи се крият безкрайно много дни и нощи, зими и лета, прекарани в разговори в планината, благодаря че ги сподели с нас. И да знаеш Пирин винаги ще е там, имаме още много зими да опитаме пак !: )