Публикувано от dimitard на 15 May, 2012 - 18:48 | Истории
Този разказ се проточи. Направо „Дързост и красота”! Получавам гневни искания да го довърша, дори заплашиха да ме изключат от годишния конкурс на БАССЕС. Като участник, другото било отделно :D. A Zermatt е още далече…..

1 и нещо през нощта на хижата Dix. Спим - същото каквото правихме през по-голямата част от последните 36 часа. Или би трябвало да спим, но някой пак вдига шум. На горния ред легла е групичката яки френски мъжаги. Някой от тях хърка доста смешно, да не кажа, че е направо странно. Казвам си „тия хора не се спряха” и се опитвам да заспя на „другата” страна. Но, не!!! Хъркането бързо се усилва, плюс една камара други странни шумове. Изведнъж настава някаква паника, някой от горе скача и почва да рови в раниците. Стамбето и той се буди – казвам му – „нещо става?!?”. Шума отгоре прераства в ритане, блъскане, крясъци и сякаш някой се задушава. Разни уплашени хорица изпълзяват отгоре и почват да се суетят напред назад. Според Стамбето – човекът горе има епилептичен пристъп. При това повече от брутален! По-късно ще разберем, че е някаква много лоша комбинация между епилепсия и диабет. Горкият човек има наистина огромен проблем, няколко души го държат, а останалите се опитват да му дадат лекарство, което така и не помага. Скоро цялата хижа е на крака, появяват се хижарите, гидовете, и няколко човека, които уж разбират от медицина. Кризата обаче не отминава, а дори напротив – усилва се. Сигурно е минал вече час, а няма подобрение. На няколко пъти човекът почти се задушава, а хижата буквално се тресе. Добре, че поне приятелите му са здрави в ръцете и приемат нещата сравнително спокойно. Минава още половин час , а промяна никаква - наистина е много зле.

Хижаря най-накрая решава да вика помощ отдолу – т.е. хеликоптера! Часът е 3 и малко, навън го изясня – няма мъгла или валеж, но е пълна тъмница. Не е най-доброто място да получиш пристъп, но със сигурност не и най-лошото с оглед на целия маршрут. Учудвам се, че изобщо ще дойдат! Но наистина - след 15-20 мин. се чува машината, не повече от 30 секунди след това хели-то е вече кацнало – на около два метра от хижата, а лекарят вече се качва по стълбите. Направо е нереална работата на тези хора. Медицинската му раница е с достойни размери, толкова лекарства на куп незнам дали има в българските болници. След 2-3 инжекции (а може би и от само себе си) нещата бързо се подобряват, а нещастният човечец дори се освестява и започва да се облича сам. Ще го свалят до болницата – със сигурност след тези 2 часа мъки ще има нужда от помощ. В 3.30, като по чудо всички са обратно по леглата.

„Сутринта” е час и половина по-късно – в 5. Каква нощ само! Всички са на крак, но малко по-приказливи. Нощната драма дава поводи за разговори далеч повече от нормалното. Получаваме доста въпроси – все пак екшъна беше в нашата стая. Ние пак се чудим на къде да ходим. Навън е ясно, но студено, а горе на билото се носят облаци. Нашата цел е ясна, да прескочим хижата Vignette и към бивака Bouquetins – най-доброто място за ранен старт към Zermatt. Американците – са нагоре и до Vignette, Филип и Японците през Arolla (т.е. отдолу)и те към бивака , а другите групи така и няма да кажат, ако ги питаме. Пак провеждаме гласуване – отново единодушно сме за варианта „отдолу”. По-малко риск и по-сигурно в предвид крайната ни цел. Към 6 хижата се опразва. Ние сме последни на снега, но така или иначе на вън е едно голямо дебнене и чудене, а да им бием и партина няма да стане. Точно в този момент е ясно нагоре, но едва ли ще продължи дълго. Дори и Филип се колебае. Слагаме ските, а до ледника Cheilon има бързо спускане – онова което ни измъчи преди 2 дни нагоре. До долу спираме и провеждаме поне още 3 гласувания – всяко едно с резултат – „отдолу”. Обаче не тръгваме на долу към Pass de Chevres (минава се с изкачване по метални стълби), а продължаваме да се чудим. За времето - дали ще издържи, за силите – дали ще ни стигнат до чак до бивака, за лавинната опасност – новия сняг е над 60см. и за куп други неща. Почти е сигурно, че който тръгне по билото ще спи на Vignette – а от там до Zermatt дори и някой да направи следа днес ще я затрупа вятъра. Т.е. „отгоре” може да стане, може и да не стане. Пак гласуваме – резултата е „отдолу”. И пак не тръгваме!! Повечето групи с гидове поемат към билото, Филип продължава да се върти наоколо. Изобщо не ми се ходи към тия метални стълби и после да хлъзгам по някакви скучни ледници и нагоре и надолу. Ама тоя сняг?!? А и Стамбето твърди, че по билото той нямало да ходи заради лавинната опастност. Сигурно минават 15 мин. така….

Накрая Стамбето казва „Бааал съм го! Давай да ходим НАГОРЕ към върха!” Още не е довършил и вече съм си лепнал коланите и гоня предната група.

Те пък от бавни по бавни и предвид , че са минали вече доста хора преди нас – следата е перфектна. Истински кеф – дори имам и причина да не бързам, щото няма как и защо да прескочим толкова народ.



Равната част на Cheilon минава леко и после започва сериозен наклон към рампата преди ледопада на Glacier de la Serpentine. Точно под него се образува равно място, където всички се връзват в свръзки, ние също. Нагоре изкачването към Col de la Serpentine е доста стръмно, но в пудрата няма да има проблем (та нали нямаме котки за ските:)).

Гидовете обаче превъртат! Първата група – около 10 човека – норвежци с немски гидoве тръгват по-доста добре сметнат Z. Втората група са швейцарци с местен гид, на който нещо му прищраква и решава да покаже, кой е по-добрия гид в планината. Т.е. тръгва право нагоре, скоро пресича Z следата, а клиентите в двете групи се оплитат с въжетата. Истинско мазало,което неможе да не предизвика нашите бурни овации. Поемам нагоре с напомнянето на Стамбето да не бързам. Резултата от гидовския труд в горната и най-неприятна част е доста стръмна следа на която на места леко ми връщат коланите, а Стамбето трябва да внимава на всеки завой да не ме дърпа.

Чудя се тия хора преди нас дали са идиоти. Отговора е – вероятно да! Все пак по-добре следа от нищо и скоро излизаме на по-равна част.

Към 8 и нещо е, а сме минали най-стръмното към върха на Pigne D’Arolla (3790 м) или по-точно така си мислим. Време е за чай и Chimpanzee. Точно преди нас има една свръзка - млада английска девойка с баща си. Явно на закуска е препила сериозно с чай, защото смята за напълно уместно да се „надупи” точно пред нас :)) Леко разсейване от страхотната гледка от ледници, сераци и върхове, която обаче съвсем скоро изчезва под пристъпите на вятър, мъгла и снеговалеж на парцали. Явно до тук бяхме с хубавото време, в което няма нищо изненадващо, но така или иначе връщане назад вече няма…Ние сме твърдо за Zermatt.

Пред нас би трябвало да е Col du Brenay, което очаквам да е бързо изкачване и после плавен наклон към върха. В ляво се вижда самият връх със сериозни стени към Arolla, после огромен ледник, ледопад, и накрая много стръмен склон към Serpentine.

Точно над него се появяват 3 точки – явно гид и клиенти.

И решават да се пуснат точно от там през най-стръмното!!! Докато се чудим луди ли са – гида ги връзва и тръгват на рало. Така или иначе с въже карането се изчерпва до там. Минават като по чудо изпъкналата горна част без да падне лавина, откачат се от въжето и се спускат към нас. Истински късметлии. Там някъде са се събрали и останалите групи – стоят и ги гледат. В тоя момент почвам да зацепвам, че всъщност това е Col du Brenay и някак си ще трябва да се качим нагоре от същото място от къде току що се пуснаха тези тримцата. Теорията ми, че това неможе да е вярно подкрепена с куп примери от картата и GPS-a е безмилостно оборена от Стамбето, а другите групи вече си слагат котките на ските.

А ние нямаме! Проблема е в наклона и пресния сняг, а точно в най-стръмната част стърчат два серака от чист лед. Кратка дискусия между гидовете – и швейцарския гид тръгва сам нагоре да се „пробва”. Останалите го гледат, като на кино. Уффф!!! След 15мин. е горе. Всички свръзки се развързват – явно за да предотвратят масово падане и тръгват през разстояние много бавно нагоре. Е разстоянието им изобщо не е достатъчно, а липсата на въжета не им дава необходимата увереност, та започва голямото чакане. Съответно аз се изнервям съвсем порядъчно, за капак е студено и почва да вали сняг на парцали. Слагам пухенката и чакаме да дойде нашия ред. Горе е някаква драма – хоря пъплят по склона, плъзгат се,а гидове им хвърлят въжета отгоре и т.н.

Почти съм убеден, че и ние ще берем ядове заради липсата на котки. След близо 30мин. идва и нашия ред.



Закретваме нагоре – все пак да пазим някаква дистанция и следва дълго подсичане на целия опасен склон с много гледане нагоре преди първия завой. После е стръмно, много стръмно! Вадя пикела и го слагам под презрамката на раницата, а малко след първия завой се връзваме пак на въжето. Така и не разбрахме защо тия хора се развързаха на най-гадното място, но ние сме двама, и аз съм 100% убеден, че при подхлъзване в този сняг всеки ще си задържи другарчето. На най-стръмното е наистина стръмно и издухано до лед! Натоварвам супер внимателно и бавно ските, а дръжките на щеките почти се обезформят от стискане. Ей това се казва да ти се „изпомпат” ръцете от пантене. Въобще не ми се пада тука, камо ли пред толкова публика да се изтъркалям 300-400 метра – първо през серака и после надолу по склона. След известен брой изнервени минути сме горе, оказва се, че и без котки може, макар и да е повече от „интересно”.

После наклона поляга и вече пъплим към самия връх – Pigne D’Arolla – най-високата точка на тура . Бавно, бавно – вече се усеща височината. Англичанката ни зарадва още веднъж с голото си дупе – похвално и стилно от нейна страна. Истинска поданица на кралицата.

Някъде малко преди обяд сме на върха. Или малко под него. Всички групи се засилват до самата точка, но ние можем да разглеждаме мъглата и от тази височина.

Следва спускане към хижата Vignette – дълго, стръмно, със супер много пудра и с възможност от фатални грешки – т.е. падане в цепнатина или през скали в някой от многото улеи. Самата хижа е разположена на брутално място, и се достига комплицирано при липса на видимост, тъй като с основния склон я свързва тесен ръб. В краен случай може да се наложи спускане под нея и обратно изкачване. Ние обаче, ще я подминем и направо към Glacier du Mont Collon. Надолу е истинска забава.

Клиентите на гидовете правят човка след човка, а ние цепим пудрата. От някъде ни настигат и американците (онзи със Super7) и си организираме gang-bang faceshots парти. Уникално много сняг. Малко преди разклона за хижата/ледника влизаме в лек спор, кой точно улей да хванем, но аз настоявам да държим по следите до един голям кулоар, който всички групи пресичат.

Е ние пък го пускаме право надолу. Виждам Стамбето да се отдалечава вдигайки страшна пушилка и гледам да не оставам по назад. Пресичам една група потресени хорица (очевидно от нас – защото караме като идиоти), обирам някакво мъмрене и след още 15-20 големи арки влизаме в по-тесен кулоар . По него и сме долу на ледника. Отново лек спор – защо не се пуснахме от еди кой си улей, което за мен при толкова много пудра на всякъде е безсмислено и пак слагаме въжето.

Някъде около 3000м. н.в. e.

Пред нас е огромният Glacier du Mont Collon . Облаците леко се разкъсват, но като цяло е доста мъгливо и много по-студено от върха .

Ледника е безкраен, държи собствен климат, навят със сняг, без почти никакви следи и обграден от скалните чудовища на Mt. Collon. Тишината просто ти пробива ушите.Няма жива душа – имам чувство, че сме някъде отвъд полярни кръг. Какъв контраст със сутринта. Започвам леко леко да пантя по сравнително равната част, но пресният сняг е доста. Сега вече ние ще си правим партина. Денят преваля, и вече съм уморен, болят ме бедрата от пускането с раницата. В далечината някъде е Col de L’Eveque – 3542м. Изглежда не много високо, но дълго и досадно.



След малко силите ми съвсем свършват и Стамбето тръгва напред. Аз мрънкам и правя опити да снимам.

Губя представа за времето, но някак си стигаме превала. Със сигурност е следобед, а ние не сме обядвали. Пакет прошуто, Chimpanzee, гелове и студен чай. Пак започва да вали на парцали. Стамбето тръгва нагоре към превала, аз се влача и дори забравям да му казвам, кога мисля да спирам да почивам. Съответно го дърпам, за което отнасям необходимите ругатни. След наистина противно и не впечатляващо изкачване сме горе. Гъста мъгла и вали обилно. Вече и духа. От време на време се провиждат скалите на Mt. Collon и някаква мижава следа надолу. Спускането е по по-малък ледник към ледника Arolla и там някъде, където се събират трябва да търсим бивака Bouquetins.

Махаме коланите, а то нищо не се вижда. Решаваме да караме вързани, което е истински забавно и определено ми вдига тонуса. „Дай, дай!!! Чакай, чакай!!! Завий, завий!! Олеле спри, спри!!Уууу!” и т.н. Много е забавно, а дори докарваме и прилична скорост. Единствения проблем е втория, в случая аз, да не застъпи въжето, което се случва само 2-3 пъти. В „шеги и закачки”, изобщо забравяне на къде сме тръгнали, за GPS-а, картата и инструкциите и просто караме на долу. А инструкциите са – да караме в плътно в дясно до Col Collon, после пресичаме ледника и държим в ляво до Haute Glacier Arolla. Е да, ама ние караме централно. Скоро мъглата се раздига и за наша приятна изненада сме точно в средата на порядъчен ледопад със сераци стърчащи изпод снега навсякъде.

Дупките са толкова много, че новият сняг едвам ги е покрил и прозират през метър два около нас. Теглим си по една майна и пробваме с някакви хоризонтали да се спасим. Все пак риска от падане в тия условия не е голям, и скоро сме в по-равната част. Е беше емоционално! В далечината се показва ледника Arolla, Col du Mont Brule – предпоследния превал преди спускането към Zermatt и заслона. А той – традиционно – на 300 вертикални над ледника и то над особено стръмен склон. Вече се смрачава, а ние сме доста изморени. Че ще стигнем то е ясно, но определено ни чака мъка.

Между нас и ледника Arolla обаче се оказва, че има ледникова морена, и то не каква ами двойна.

Суетим се от къде да я минем, защото изобщо не изглежда добре и покрай цялата работа аз се спускам доста надолу под скалите на Mont Collon (вече от източната му страна). Улисваме се къде да завием и стигаме до 2700м, а заслона е на 3000! По дяволите! Стамбето решава да прецапа пръв морената, която странно е маркирана с пластмасови колци на Х – т.е. да не се пресича тук. Пътя е от съвсем друго място. Разпъваме въжето на пълна дължина с възлите за триене и както си му е реда. Пресичаме без проблем и почваме да кретаме към заслона. Точно накрая е супер стръмно, изморени сме зверски, но просто няма друг избор. Малко преди да стане напълно тъмно сме горе.


Заслона е уникален! Във формата на юрта и побира около 20 човека, в легла в кръг около разположена в центъра солидна печка. Има дърва, храна, одеяла, съдове и огромна кофа за топене на сняг – единствения източник на вода! Чисто е! Дори отделна външна тоалетна. Най-готиното място за спане по целия тур без съмнение. Заплаща се по 20 и нещо франка, които се пускат в плик. Вътре ни чакат Филип японците и за изненада - „най-бързата” група – „немия” английски гид с новозеландците. Докато обикаляме превалите по Алпите те избягаха до Arolla, спасили са в 5 звезден хотел и после за цял ден се пантили до тук (1/2 от маршрута на групата Филип). Филип ни се радва истински, а „немия” скача веднага и ни пита дали има други хора с нас, понеже имало само две места в заслона останали, и за други хора освен нас нямало място. Казвам му да се кротне, и му спестявам истината, че ако имаше зад нас още българи или недай си боже група грузинци – той лично щеше да спи в антрето при ските. Ако носех свинска мас със сигурност щях да му намажа ските тая нощ.

В заслона е страшна жега и нищо чудно, при тази чудовищна печка. Оправяме се бързо и хапваме вечеря – спагети болонезе и пилешко с ориз и къри – лиофилизирани храни, които носим от самото начало. За десерт – компот от ябълки :D Лиофилизираните храни предизвикват доволна доза гавра от страна гидовете, но за разлика от тях, ние не сме ходили до хлебарницата в Arolla :))) На всичкото отгоре са и вкусни. Скоро сме по леглата – а забавата на вечерта са японците, които носят сняг за вода със самурайска упоритост и съответните викове. Филип разказва за разни интересни катерачни турове.

Дори има перфектен обхват на GSM-a и мога да си чета мейлите на Blackberry-то. Изключвайки последното чувството е наистина уникално след такъв ден – изпълнихме си плана – на 35км. от Zermatt сме. Очакват ни само 2 превала и едно грандиозно спускане. Дори почваме да вярваме, че ще успеем. Звъня за последната прогноза – нищо ново за последните 3-4 дни – валеж от сняг, вятър и мъгла и така за цяла седмица напред. Е едва ли можем да променим нещо. Старта е в 5 сутринта, а ни трябва само малко късмет и 4-5 часа хубаво време……”Friday is the day to reach Zermatt”!

Част 6 >>>