Публикувано от mp2 на 21 February, 2013 - 22:26 | Истории
Стари козли на експедиции



Действие първо:



Уффф, май ще трябва да се пише… Нещо ми е почти като на лифтаджията, дето ще го спомена малко по-късно. Или всъщност не, „он го кажува” с омраза неговото си, а аз по-скоро с досада, че тези хубави дни са вече само „следа в сезона” и освен да пиша за тях, да видя по някоя и друга снимка и да си спомням усещането, друго не мога да направя…

И тъй, пред и седмици, служебно пътуване до Фрайбург, сив студен следобед, от нямане к’во да правя сядам пред интернето и разцъквам прогнозката. В миг очите ми грейват - добър сняг за уикенда а после ясно, студено, безветрено. Супер. Точно за предвидената ми „ски ваканция в България”. От колко време все си мечтая да повторя онази страхотна седмица през 2005-та, в която за има-няма 5 дни минахме през 5 планини и почти нямаше ден, без 1000-метров склон в хубав сняг.

В главата ми бързо се въртят планове. „Балкана, хижа Плевен, склоновете през зимата. А ако е готино може на Мазалат. А може би Рила към Рилски манастир? Или бивакуване в някоя готина долина на Пирин?” Плановете са си планове, амааа, времето си е време. Уикенда идва, снегът вярно пада, по Банско ‘ората се рият ли рият, ама след това идва вятъра. Пусти вятър, все ще духа когато не трябва и няма да духа, когато имам време лятото и сърф под ръка. Прогнозата е зловеща – оранжеви поленца с рекордни цифри се мъдрят за всички планини след сряда. Ако изобщо ще се прави нещо трябва да е бързо, на юруш, преди халата да ни отнесе…

Понеделник сутрин, телефона, Боб насреща:

„Бобе, абе нещо вятъра….”

„Е, що бе, това са си 15-на метра, к’во толкова”

„Абе ловя бас, че ще са 40-на метра, дай да не го рискуваме”

„Е?”

„Ами чудя се дали не можем да го изпреварим с едно бързо ходене до Дългия рид. Отиваме на Мальовица, спим, утре рано тръгваме и ако имаме късмет се спускаме”

„Еми супер, аз съм свободен, ако решиш –звънкай и тръгвам”

Работа, работа, гледане на прогнозата през 10 минути, нерви, звънкам на Алеко, и той е на линия. Нейде около 4 предупреждавам Йонна, че „така малко ще трябва до Мальовица да ида”, чуваме се с Боб, а той вече си е натоварил буса. Нейде към 8 вечерта най-сетне съм готов, прекъсвам заниманието на Боб и след половин час вече се носим с бус-о към Самочов. На ЦПШ е чудна тиха вечер, ясно, приятно хладно, ходи се чудно без челници. Дума след дума, крачка след крачка и към 11 и нещо сме на хижата. Притихнала, без викащи позапили се скиори, каква разлика спрямо предишните уикенди само. Влизаме тихо в столовата, завой към камината и … я, а вие защо не спите? Девойките са зависнали пред Фейсбук-о, осведомяват себе си какво става по сивия свият и сивия свят какво става по белия. Каминката пука „арно”, лекото хапване влиза благо, а Катя даже ни пуска „екстра бонус” и се сдобиваме и с печка в стаята. Чудно, ще направи ставането в 6 и малко една идея по-хубаво.

Ставането си е ставане, ама тръгването е много зор, като навън е мъгла. Тръгваме с лека надежда, че „може и да се раздигне”, час след час пантим в киселото мляко, на моменти леко пробива, но все си е в категорията „никакъв шанс”. Ние обаче го играем „тъпи и упорити”, нацелваме пътя нагоре и все отлагаме разговорът „какво правим” за нейде на билото.





На билото работата става ясна. Всъщност вятъра е от север, нищо общо с прогнозата за запад. Просото мъглата е „забита” в билото и на юг пробива слънце малко по-надолу. Миг гледки към Манастира ни „връщат в играта”. Че го мъчим. „Че го мъчим”, ама като не виждаме къде трябва да се отбием от главното било? А и като в GPS-a разбира се няма точка по въпроса? И като съм толкова тъп, че така и не съм си подкарал далеч по-читавата техника да бачка с карти… И като даже сме си и забравили най-обикновена ката… „Алоо, Мартоо, абе ти имаш ли спомен за Дългия рид на първото хълмче в ляво ли беше или на второто? Ааа, нямаш, амиии нищо… Ааа, дървен кол май имало викаш. Ами то нищо не се вижда тук…”. И все пак ще го пробваме. След минута в мъглата виждам изправен камък, тая работа няма да е случайна, сигурно ще е „пирамидка”, ама само да не е като онази под хижа Белмекен, на която пише „Тук почина…”. Как да е, разбираме се да взема в себе си едната радио станция и да потегля с пантите леко надолу по билото, пък ако не уцеля нищо хубаво, ще се връщам. Първите метри са „лек отврат” – мъгла, в която в ляво се вижда изчезващ под козирки як склон, а вдясно е здрав камънак. Хич нямам спомен да е било такова. Малко по-надолу за секунда имам шанс. Мъглата се вдига и под мен блесва огрян в слънце огромен склон. Вълнообразното било чезне нейде надолу в горите над Рилския манастир. На един от склоновете стотици метри по-ниско стои самотен бор. Нали съм горски, подобна гледка веднъж видя ли, не мога да я забравя. „Чувате ли ме, чувате ли ме. Това е. Давайте към мен, ама може да заобиколните камъните, под тях е ОК….. Да бе, сигурен съм, видях самотните борове и склона с брезичките…. Няма мъгла, под мен е слънце… Да, слънце!”

Удрям една точка на ГПС-то, за другия път ще сме една идея по-готови

След 10-на минутки сме „реди” и потегляме.

Дългия рид е един от онези склонове, дето просто ги „няма” в България. Мащабите са тотално различни. Гледаш едно склонче, казваш си „ъъъ, 5 завоя”, пък те се оказват 50. И така още и още склончета. Караме и за минути се сменят зима, пролет, зима, пролет. Снегът се мени между пролетен фирн, пудричка, лека „блага” корица и тотален бетон. За „пипер на манджата” има даже и паднали основни лавини по страничните склонове. А е януари, като цяло доста студено.


Просто Дългия рид... Карането с идеята, че долу е манастира и ще го стигнем ми е почти като молитва....




Разбира се, не мога да пропусна „склонът с брезичките”. Това „българско Хокайдо” ме плени още от миналото спускане и съм готов да се набутам доброволно в бруталния каньонинг в дерето долу, само и само да завъртя няколко завоя между рехавите брезички. За щастие Боб и Алеко хич, ама хич не са против и без грижи „зарязваме основния маршрут”. А и Алеко има мисия да снима кадри за филмът, който догодина се надяваме да излезе с мотото „последният филм за историята на фриирайда в България” . Прекалено твърдия сняг определено правят карането не особено фотогенично, ама „брезичките са си брезички”.








После следва „ултра забавния” каньонинг с каране по, на и под паднали дървета, тънко балансиране по заледени склончета над весело бълбукащата река, газене по сняг в реката, цопване в реката и какво ли още не.



На Манастира всичко е спокойно... Колко по-различно е усещването, когато стигнеш това свято място от планината, а не с кола..


Час и половина по-късно сме на Манастира, но уви, разписанието на рейса е сбъркано. Пустото возило се кани да тръгне точно в 3, както си и трябва, но това значи и че време за задължителните бирички няма…

„Ъъъ, такова, ами някъде ще спирате ли?”

„Не, спирам само на идване, сега директно за София”

„Амии, ъъъ, такова, ами за по биричка да си купим поне?”

„Е, това няма какво да го коментираме”

Шофьорчето се оказва пич и в град Рила се сдобиваме с по една топла бира. Топла, ама бира. Слънцето ласкаво гали склоновете на Рила, билата са напълно затрупани със сняг, биричката е вкусна, настроението благо. На Овча купел поемаме ските, усмихвам се на етикета „Момчил”, лепнат от шофьора върху „ски багажа” и се чудя кое ли ще е следващото място, което ще видят ските ми.

……………………….

Уви, прогнозата се оказа вярна.

Вятър…

Вятър…

Вятър…

Вятър, с който пудрата си заминава.

Вятър, с който плановете изчезват.

Вятър, който го има все, когато не го искаме и го няма, когато го искаме.

В петък нещата вече са се оформили напълно. Южният вятър продължава и ще се засилва. Ако имаме шанс за каране, ще е събота, максимум неделя рано сутрин. И няма да е където има лифтове. Нещата уверено вървят на „провал” и взимаме компромисно решение, да се отправим към любим „остров”, които и друг път ни е спасявал в такова време. Пък и е толкова красиво там, че и да няма кой знае какво каране, пак ще си струва.

Петък, нейде около 10, току що сме хапнали по една супичка на Предела, Ричи е профучал през „мъртвия град” и гумите уверено газят в снежните коловози. Тъмницата е пълна, на процъфтяващата в миналото резиденция на „човекът” няма никой, набързо вадим челниците, лепим коланите и съпроводени от бесен лай на кучета нейде в гората потегляме нагоре. Дневната киша е сковала в лед и е пределно ясно, че иначе приятната пътека ще е кошмар. На съградената над пожара платформа се „любуваме” за кратко на приказната панорама към осветените улици на мъртвия град, Разлог и Банско. В интерес на истината е много красиво, а прожектора на ратрака на Картала „закача” облак и на отсрещното било на Рила се получава такова сияние, че се чудим дали няма да ни „отвлекат и подмладят извънземните”. Кръгом и се потапяме в Пирин. Пътеката наистина е много „хард”, нейде назад Алеко реди „нежни приказки” по адрес на пантенето, адапторите и всички такива екстри а ние с Ричи пуфтим като парни локомотиви. Заскрежената пъртина идва прекалено стръмна и не дава дори шанс за минутка почивка.

Нейде към 11 и кусур най-сетне влизаме в приятно осветената хижа. Дежурен за деня е готвача Юли, който е непреклонен „ще палим печката, как няма да я палим”. След броени минути сме насядали покрай бумтящия огън с бира в ръка и живота пак е хубав. Скоро в хижата се изсипват и пътешествениците Кънчо и компания и изпитите бири стават доста повече от една.

Ден следващ, ден празничен. Втори февруари се пак е от малкото дни, за които има цели оди. Кънчо разбира се я знае и с радост я подкарва „Другарки и другари, днес в втори февруари, ден на всички ку.ви и ку.вари, кой където свари, там да го стовари … „ и т.н., да не „издребняваме” с подробности В интерес на истината денят е по-добър от очакваното, пред хижата може да се стои прав, пробива и слънчице и по всичко изглежда, че поне ще се разходим.

Пантенето преминава в обичайния ритъм. Леви, десни, леви, десни, обръщане, падане, „добри думи”, ставане, пак леви, десни… Гората обаче е фантастична и поне за мен е като стартер за закъсали автомобили. Вековните мури са надвесени над нас, стръмни наклони, много дълбок сняг. Мислено си представям, че някак си магически съм попаднал ей там отгоре и се пускам по лека пудра в този прекрасен терен. Уви, „магически” няма и всеки завой тук трябва да се извоюва с хиляди крачки. Над „старата гора”, на която се опитвам да изглеждам учен и надъхвам хората, че на дали на друго място ще минат през гора, в която всяко дърво е на над 500 години, ненадейно се сещам за отминали години, минавания от тук и особено за едно бъхтане с Иво Алтънов. Това беше последния ден от тогавашния ни „Българ трип” и бяхме толкова близо до предела на силите си, че билото просто изглеждаше крайно недостижимо. И днес не е много по-лесно, но аз тарикатски си лафя със Стаси в тила на групата и се наслаждавам на готова пъртина, която авангардната дружина пробива през навейките. На билото – изненада. Очакваните бели склонове са клек от-до. Търсим с поглед дори бледо подобие на линия, по която ще можем да покараме и да се доберем до гората долу, която поне по спомените ми е с велик терен.



Нейде от тук ще трябва да се спуснем...Ама първо ще се наложи да "почистим"

Дано само не се е прецакал снежеца от вятъра. С Кънчо решаваме да демонстрираме „как се прави” и набързо скалъпваме един снежен профил. ИМа „вдъхващ доверие” слой от суграшица между две дъски, а за по-интересно дъното на снежната покривка е около 50-60 см „захар”, която си изтича без много подканване… За да са още по-ясни нещата, правим и един компресионен тест. Чудно, първо тупване с ръката на лопатката – дъска, след това още няколко дъски. Тя работата е ясна, ще се пълзи между клековете, ще има потеглящи малки дъскички и кори, ама като няма друг избор… Мен ме нареждат за „опашката”, но аз тарикатски мърдам 10 метра по-вдясно и излизам на малко улейче между клековете. Бяло, недокоснато. Правя два бързи завоя и „спирам дежурно” в клека отстрани, за да погледна назад и да се уверя, че тарикатлъка е наистина пълен – зад мен потегля 15-на сантиметрова дъска, която се ускорява доста добре надолу. В този момент се сещам, че все пак е 2-ри февруари. Ден, в който по принцип съм си обещал да не карам, след инцидент с лавина преди доста години, от който коляното пое по лошата спирала на „болно-прецакано-оперирано”…

Поне лавинката заглажда снежеца надолу и правим по 20-30 приятни завоя, преди да се съберем в основата на склона и без много да му мислим да лепнем пак коланите. Предстои леко изкачване през стръмна красива гора, но отвъд нея е „мечтаната гора”. С перфектен наклон, паднали дървета, бабунки и идеалното за Пирин северозападно изложение. Няколко тегави серпентини, дружно възхищаване на едно паднало дърво, което би било велико за „бек-кънтри фриистайл сегмент” и сме на тясно ръбче с изтумбена навейка. Оправяме се набързо успоредно със сложните опити за комуникация с „група 2” (Максо и GP), които са след нас и почти са ни догонили, след като от сутринта са тръгнали от София. „Ало, ало, не чувам нищо, ало, ало…”. Тук следват нецензурни „поздрави” по адрес на мобилните ни оператори. В крайна сметка пробутваме sms-и, с които разбираме, че нашите хора са „ОК” и решаваме да потеглим. Навявката под нас е чудно изтумбена и за повечето резултата е предварително ясен. Алеко поема дъх, „изрязва” бързо и изчезва наляво, докато тежките маси навят сняг се плъзгат тихо зад него и след секунди се разбиват в дърветата по-долу. Марги гледа с изцъклени очи в стил „ама какво става тук”. „Ааа, няма проблеми, малка навявка” казва Кънчо, прави завой в обратна посока със същия резултат и изчезва в гората. Марги изглежда още по-обнадеждена. „Абе, от тук ли ще караме наистина?”. „Ааа, наистина няма проблем, само ей това остана” казвам и чуквам със ската леко снежеца във върха на навяваката, който разбира се изчезва веднага надолу за „тотално успокоение” на Марги.

Надолу гората обаче е чудна. Няма и следа от навят сняг. Рядка, стръмна, с обещаните от спомените ми „възглавници”. Миналия път, като бяхме тук, една коварна мъгла съсипа пудрата тъкмо преди да я достигнем. Сега обаче е друго. Стаси се кефи пред нас, Кънчо явно до сега е крил подобни чудни гори от него. Аз се опитвам да снимам Ричи с „гол-прото”, но разбира се батерията угасва точно сега и якото каране си остава само за нас. А, и за камерата на Алеко, който пак влачи инвентар саможертвено в името на готвения ски-филм проект „Следи”…



Възглавнички, паднали дървета, малки скокчета и бързи завои, хубаво тясно деренце с други подобни игриви форми на снега. Уви, накрая хубавото свършва на малка полянка до пътя… След минути при нас са и Максо и GP, които за всеобщо учудване нещо хич не са на кеф и мрънкат за многото ходене, малкото каране, при това много гадно… ??? Нещо май са карали другаде

Пред нас остава малко равно, после малко нагоре, после малко надолу и хижата с бирите и хапването. Малкото равно минаваме изключително бързо и започваме „малкото нагоре”. Разбира се, топлият вятър най-сетне е свършил очакваното със снега и се сблъскваме с тотална каша. Тежко, мокро, трудно… За да е още по-интересно, на Алеко му се чупи „secura”-fix-a. Съвсем Sucere-нат проблем… Максо нещо човърка, мъчи, ама това не е коляно и в крайна сметка счупеното си остава счупено и Алеко мята ските на гръб. Това, както няма да изненадам никой, не е най-приятното нещо в дълбок мокър сняг на края на ден ходене и каране… За още по-интересно „пилотната група”се е отдалечила много и поне според мен се е движила много, ама много наляво. Правим опит да намерим „наш си път” право нагоре, но по правилото на Мърфи той се оказва крив и в крайна сметка след доста драпане сме пак на следата на другите…Когато най-сетне се набираме горе вече е сумрак, скапани сме, а Алеко още се бори нейде назад. Стоим, опитваме се да разведрим обстановката с онзи виц, в който една знойна руса мацка учи заекващ човек да не заеква с комбинация от поизнасяне на „шест” и „материални награди след това”, преглъщаме последните хранителни запаси (разбирайте едно Корни за 3-ма) и капки вода… В приповдигнат стил си мислим, как сме толкова скапани, че ако някой с по-така наклонности ни набара в хижата по случай 2-ри февруари, няма дори да можем да се съпротивляваме, а само ще изломотим нещо като „Абе недей бе, моля те…, абе.. айде е.. и не питай…”

Най-сетне Алеко пристига и предприемаме едно от най-хубавите си спускания в живота ни. От всички възможности за редки горички аз нацелвам най-големия гъстак, и понеже е почти тъмно и съм махнал ски маската, точно в този момент се хаквам в едни клони, които оставят няколко „драскотинки” с кръв по физиономията ми.



На хижата сме точно навреме, за да се възхитим на прекрасен залез и след малко възвишени гледки се втурваме към по-духовни занимания, като ядене на кебабчета и пиене на бири. От сега е ясно, че утрешния ден ще е „спасителен” и няма защо да се пазим. За пудра ще се чакат по-добрите времена на следващата седмица….



Край на действие първо.



В следващата серия: Максо цели бинго. На хижа Македония всичко е спокойно. Дъжд, баня и сняг, сняг, сняг
пп. Малко забравих да спомена...
Posted by mp2 on 21 February, 2013 - 22:37.
Та, снимки: Боб Белята (от Дългия рид) и Кънчо Шипков (от Яворов). Кадри: Алеко Желязков, ама както вече е модерно да се казва: "ще ги видите наесен"...:)