Публикувано от Nuromir на 9 April, 2013 - 00:08 | Истории
Хората, които ходят редовно горе във високата и голяма планина имат много общи черти, прекалено много, за да има смисъл да бъдат изброявани. Дори да са твърде различни долу в града, качат ли се горе лесно могат да бъдат усетени всички тези допирни точки, които ги обединяват. Една от тях е една характерна обсебеност от целите, които се гонят горе. Без значение дали си екстремен скиор, катерач, професионален алпинист или просто турист, качиш ли се някъде там горе и погледът ти започне да се рее из всички тези върхове, ръбове и линии, всеки спрямо своите възможности, си поставя определена цел, които иска да осъществи, а много, често тази цел води до нещо като обсебване, стремеж, които трябва да бъде изпълнен!
Така например аз бях обсебен от връх Малък Калин над хижа Иван Вазов, дълбоко в Рила. Първо го видях отдалече от билото на Раздела, малко над последното от 7те Рилски езера- Сълзата. Оттам до самият връх са само още 3 часа или общо 6 и 30 от горна станция на лифта на езерата. Не се учудих, че не е най-популярната дестинация в България, особено със ски.
На момента си казах, че трябва да отидем поне в подножието му, за да го разгледаме от близко. Вместо това на другата година директно се качих на билото на и оттам до ръба над всички тези улеи, които започват от него. Трябваше поне да се кача, за да видя колко стръмно е отгоре, перспективата отдолу винаги мами. Изглеждаше страшно, но напълно караемо, а в добри условия, това пускане би било направо уникално. Да, но тогава бях напълно сам- на останалите в групата идеята да се качиш до това място се струваше безпредметна. И тъй като сам на такива места не се влиза се върнах и се пуснах от друг много красив връх в района в перфектни условия, с леко огорчение, че може би съм изпуснал точния момент за Малък Калин. Нищо де, нали планината си е винаги там, ще се върна с приятел някои ден, нищо че е на 6-7 часа от най-близката изходна точка, само трябва някак си да издебнем точните снежни и метео условия.
И така този момент дойде след още 3 зимни сезона. През цялото това време в съзнанието ми винаги е била красотата на това място и неговата предизвикателност. Говорили сме си с приятели през годините как трябва да отидем заедно там. Звъня на всичките , всеки не може тази събота и неделя, отзовава се само Калоян. С него се знаем от доста време, така че супер- ще се пробваме! Лошото е, че по прогноза видимост ще има само в събота, в неделя ако сме късметлии ще е разкъсана облачност и мъгла, но надали. Както и да, е верни на принципа по-добре на майната си, отколкото в София, Калоян е пред нас в 7 сутринта. Докато се намотаем и съберем останалите от екипажа, които искат просто да идат до хижа Иван Вазов, сме в изходна позиция от хотел Рилски езера чак в 11. Скандално, недопустимо, а на всичкото отгоре е и доста топло!
И както си го мислех през целия път, пред нас гигантска 5-6 метрова, козирка се отцепва от билото на Отовица и с грохот стига до езеро Окото. Много странно, не успява да откъсне някаква стабилна дъска по течението си в самият склон на Отовица. Добре, лавината ситуация не е толкова тревожна, колкото си мислех. Извеждам ръба към билото, толкова сняг никога не е имало, всичко минава ОК и всички от групата сме горе. Оттам още малко ходене и мазно каране по южния склон на Отовица с финиширане право пред хижата! Бири! Цялото нещо е отнело 5 часа, така става като има 5 фотографа в групата.

Часът е 4, опциите са да се подпукаме на ракия от рано, или да продължим нагоре към Малък Калин след кратка леща-пауза. Не го обсъждаме много, малко ли пием в София, лепим коланите и газ нагоре към билото! Утре времето най-вероятно ще е лошо и няма да става за нещо по-сериозно, тръгваме с идеята „каквото стане“, но вътрешно ми е ясно, че стигнем ли веднъж до горе, ако лавинният профил е благоприятен, ще се кара. Доста се потъва докато се качваме нагоре, така че съм леко скептичен в това отношение, въпреки лавинният тест, които природата направи пред очите ни преди 3 часа. Леко изоставаме с времето и с Калоян се вкараме е доста бърз режим на качване и след 1:45 мин сме на самият връх! Това значи, че имаме чисто ходене нагоре от поне 6 и 30 часа и още 2 часа пускане и подмотаване!
От самото подножие на върха сме обсъдили и огледали всички възможни варианти за спускане и има една линия, даже 2-3 линии от едно и също влизане, които са много красиви! Аз клоня към по-техничната и по- безопасната от гледна точка на лавини, между много скали, при положение, че има хубав контрол, Калоян заглежда най-логичната, която минава през 2 улея с различно изложение. И двете изглеждат доста респектиращо и най-вече влизането, което отдолу си изглежда поне 45 градуса стръмно и над огромни скални масиви. Горе обаче, както никога, влизането си е доста културно и да кажем , че е 40 градуса,няма никаква козирка. Тупам веднъж с щеката и веднага напипвам подлата кора- 1,5-2 см, достатъчна, за да убие половината контрол над ските. Няма да е моята линия.Поне има значително повече сняг в сравнение от преди 3 години, склонът е пълен, съответно наклонът е намалял, скалите не са толкова големи и имаме повече пространство за завои. Седим си двамата на един ръб, от който на мен ми се завива свят, под нас от трите страни има само 500 + метра падане и се чудим какво да правим с тази кора и с този склон, който не търпи грешки. Ще караме ли, няма ли, никои не отваря дума за това, но съм сигурен, че и двамата си го мислим. На първо четене да изкопаем един лавинен профил поне, да видим как са слоевете, ей така от любопитство. ..
Калоян копае, а на мен започват бавно да ми треперят краката, защото колкото повече време седя на подобни места, толкова повече се изнервям и притеснявам. Имаме още 30 минути, преди слънцето да се скрие зад хребета. Калоян тупа 10 пъти от китка, 10 от лакът, 10 от рамо- нищо не помръдва?! „Абе ти луд ли си, как нищо няма да помръдне, добре ли си изолирал отзад снежната колона?“ Отивам и ръчкам и аз с щеката, колоната е изолирана, Калоян го е заболяла ръката да блъска по лопатата. Вероятно не сме изкопали достатъчно дълбоко и навътре в склона, но така или иначе интерпретираме че ситуацията е стабилна. Да ,но мен ме е МЕГА страх заради тази кора , ненавиждам кора, и едно лошо захапване на ските в първите 200 метра се равнява на болница, а такава наблизо няма. Краката ми се разтреперват още повече, започвам да си въобразявам, че мога да загубя баланс ей така от нищото да стъпя накриво и да падна през ръба. Страх ме е, но си трая, не искам да прехвърлям тази несигурност в партньора си- помолил съм го да се пусне първи. Правим „прощална снимка“ заедно горе на ръба, малко хумор, дори и доста черен, винаги идва добре.

Той тръгва надолу в тази бездна от скали и сняг, а аз го гледам отгоре как мята ръцете си във всички възможни посоки, изобщо не във неговият стил, крещейки „хапе якоооо!!“. Причернява ми да го гледам и за пръв път изказвам гласно това, което съм си мислел досега: „копеле,връщай се!!“. Вместо това той прилага може би единствената адекватна техника за такъв наклон и сняг- започва да подскача през 2 метра, като пионерите в Шамони. Скок-подскок и преминава през най-изложената част, губи ми се от погледа, но да приемем, че частта, в която имам визуален контакт с него е най-страшната.
Мой ред е. Страх ме е в рамките на допустимото. Сещам се за един филм, в който дори самият Сет Морисън казва, че всеки път преди да направи някое от онези негови откачени спускания, придружени с 50 метрови летежи, го е страх. И че ако не те е страх, значи си доста глупав, направо тъп. Така че приемам този страх като нещо много нормално и просто го игнорирам. Даже си давам сметка, че доста преигравам- какво пък склон като склон, и на по- корави места съм карал ( може би?!?).Докато си закопчавам ските си мисля, че сигурно и Сет би се страхувал поне малко, ако стоеше на този ръб преди да се пусне и вероятно прелети над 2та най-големи скални прага в околността. Напрегнато ми е, защо нямам глътка алкохол да отпусна малко, последни стречинги преди изпитанието, слънцето е на път да се скрие. През главата ми минава, цитат от любим филм, който е вкоренен в съзнанието ми, защото не мога да бъда по-съгласен с тези думи, усещал съм това чувство много пъти : Skiers always scout difficult runs. Why?! You get increasingly nervous and the second you drop in you feel this incredible sense of relief, because you have an opportunity to succeed or fail on your own turns, right now and all the fear and excitement is over. Само че тук за думата провал няма място, играем само за успех.

Така да бъде! Чуквам щеките над върха на ските и дроп ин! Вече съм вътре в склона, напрежението не спада. Първите 3 завоя са най-важни и ми отнема цялото време на света да обмисля как и къде точно да ги направя. Съзнанието ми и тялото ми са изцяло фокусирани върху всеки един завой, всяко малко движение, което го придружава. Мисля твърде много, но така ми харесва. От самото начало ми става ясно, че това вероятно ще е най-грозното пускане, което някога съм правил, но изобщо не ми пука, искам просто да стигна жив и здрав долу. Кората я има, но съм карал на къде по- лоши условия, естествено че ще стигна без падане долу, с всеки завои се успокоявам и отпускам. Ляв завой вдишване, десен издишване. Как ми се иска да мога да се концентрирам и в други ситуации по подобен начин. Преминавам най-опасната горна част, теренът е величествен, с доста спирания стигам до 2 гигантски стърчащи нагоре скални игли, образуващи 40 градусов улей, отсреща слънцето е на път да се скрие- чувството е уникално. 7 часовото катерене със сигурност си е струвало, но мускулите ми вече са на пределите си. Единственото нещо, което ме държи е адреналинът, нахлуващ в тялото ми, така че смело надолу в улея, оттук нататък изобщо не е толкова страшно, дори да падна няма да се мре.. Взимам го на един дъх, пак мисля само и единствено за всеки завой, а накрая всеки мускул на краката ми пари, коремът ми е стегнат на максимум, сърцето ми тупа здраво, дишам тежко. Усещам как тялото ми работи на пълни обороти, как ми върши безценна работа, кога иначе намирам време да се замисля над такива банални неща?! В долната третина на склона съм, от една площадка се влиза в последния и най-стръмен улей, след което наклонът пада и свършва. Значително по-отпуснат започвам да карам за кеф и финиширам при Калоян, който ме гледа отдолу.
Стигам, чукваме щеките и се започва обсъждането- утре ако по някаква безумна случайност е топло и е разтопило кората, трябва в 9 сутринта да сме горе и да го пуснем пак, ядосваме се, че сме закъснели с 2 часа днес, но все пак щастливи че ни се е получило, макар и не по начина, по който искахме Превъзбудени сме и като че ли е нормално. Късно е, така че директно газ към хижата, в един момент трябва да залепим коланите за трети път през деня, кратко 15 минутно изкачване и точно по тъмно влизаме в Иван Вазов. 13 часа сме били много активни, но за спане никои не мисли. Време е за домашна ракия, говорене на безброй глупости и купон!!
Еваларката. Жестоко написана
Posted by mp2 on 9 April, 2013 - 09:58.
Еваларката. Жестоко написана история, която толкова добре синтезира усещанията при подобно каране... Напълно завидях:)