Публикувано от Kotsaev на 17 January, 2014 - 18:01 | Истории
Месец март, 2008ма година

- Абе ... таковата ... колко години ще седите горе - пита лифтаджията на междинна при вида на всичкия струпан багаж.

- Ако дъмпне яко може и повече ;) - отговарям сдържано

- Ако какво?!?!?

- Викам ако падне големия сняг - пояснявам аз

- А ... абе къв снек бе, писна ми да работим...

А багажа верно беше ... много. Три семейства барабар с децата и още народ ... не помня вече, май бяхме към 12 - 15 човека. Така започна нашата седмица на хижа Безбог. Сняг нямаше. Да, всички склонове, гори, писти!!! и прочее бяха застлани с бяла покривка, но това не беше снегът, заради който отделихме средства и отпуска. А паркинга и последните метри от пистата бяха пълна трагедия, кал и пясък. Но настроение имаше в изобилие, а това все пак е най-важното. Децата също се радваха. Щъкаха около нас и вдигаха врява като цял зоопарк. Но най-щастлива от всички беше Мария. За пръв път се качваше на Безбог и първите и мигове там бяха съпроводени от странна емоция, смесица между нирвана и еуфория. У нея се пробуди едно заспало чувство на възхищение към природата в най-суровия и вид. Каза, че се чувства отново като на младини. А ние и се радвахме, не само защото беше майка на Иво, а и защото в нея виждахме надежда за самите нас, когато стигнем нейните години.

След "солидния опит" (голем лаф, Капеле), който натрупахме последните почти два месеца нямахме никакво колебание какво да правим през останалата част от деня, т.е. пантене, пързалка и бира. За това го бихме всичкия тоя път. След wellcome бирата и дежурното "Къде си бе Индианец - Па ей ма на" без много да се подмотаваме залепихме коланите и се прицелихме в езерото, а през него към премката. В следващите дни тази част от прехода толкова ми писна, че вероятно можех да я проспивам, дори и с риск да изпусна нещо "интересно".

Целта ни беше големия улей, слизащ към долината вляво от върхът. За мен това бе от онези карания, за които се казва, че качването е по-приятно от спускането. Времето беше слънчево и топло, снега ... абе ставаше, малко киша, малко лед, много кора... нищо по-различно от преди седмица на Банско. След първите няколко завоя в улея за пореден път изказах респект на състезателите в Red Bull Powder Kick. На тоя терен е мъка да се кара, па камо ли да се състезаваш. Едва бях тръгнал да карам, а вече ми се допи бира. В края улея спрях под една скала за да изчакам останалите и да ги снимам. След не толкова приятното спускане се чувствах в нещо като летаргия. Дори не се ядосах когато батериите на апарата свършиха внезапно. Стигнаха за две не до там читави снимки на Багера. Когато дойде при мен окончателно задълбочи летаргията ми: "Едно време яко ходихме по планините, но в последно време все по-трудно намирам мотивация". Това ме накара трескаво да се замисля как точно да постъпя, че да забравя днешното каране по-бързо и почти веднага го открих - колкото по-бързо стигнем до бирата, толкова по-добре. Емоцията от ските е зеницата на съзнанието ми - опитвам се да я пазя чиста и неувредена. Не бих допуснал дори да си помисля, че карането ме отегчава или затормозява. А за малко да се случи! Явно бяхме прекалили с "трупането на опит", а?

А пиенето на бира след ски на това място не може да се сравни с никое друго. Влизаш в бара при камината, зарязваш каска, раница, ръкавици, зарязваш си грижите, запалваш цигара и отпиваш от Пиринското. А пред очите ти местния РТЦ е запалил плазмата и прожектира върхът, със скрито зад него слънце. Иляна се смее зад бара и ни се радва "Пак дойдохте, а?". Да, пак дойдохме. Вече можех да си го помисля. И дано още много пъти имам повод да си го мисля. От хижата има много какво да се желае с оглед претенцията и цените. Но за мен това е място свързано с много емоции още от времето, когато ходех само на Нова година със СПК Академик. Сегашните "неуредици" не са в състояние да ми накривят шапката. Срещу мен Капеле също отпива от бирата и се нахилва по неговия заразителен начин: "Абе батка, не беше толкова зле" . Да, наистина не беше толкова зле. Сега най-после истински се усмихнах. Пред нас имаше още много дни в планината, които заедно щяхме да изкараме в забавления и приключения ... майната им на кората, кишата и леда, ще ги борим някак си. Вечерта не до там добре предразположените към хижата приятели спечелиха още една точка – нямаше дърва за камината. Всъщност дърва имаше, но на не до там подходящо място с оглед камината - зад хижата, на един метър под фирнован сняг. След положения физически труд по разкопаването, цепенето и пренасянето на дървата, огън не стана. Дори едночасовите усилия на Неда да го разпали не дадоха резултат. К‘во пък, нали вече мисля положително, майната им на кората, кишата и леда... По-късно, след епохална 4 часова атака от паркинга, пристигна другата част от отбора, по-гръмогласната – Манев, Милски, Бако (кво стана бе момче, ни’къв не се обаждаш) и Мартин. Та вечерта беше добра, както трябва да бъде – бира, музика (наща музика), весели приказки и физиономии до късно.

В началото на втория ден вече бяхме готови за велики дела. Или както казват в началото на Steep “The idea is simple. Ski where no one thought to ski before. Ski the backcountry…”. Тази идея я обсъждахме далеч преди да дойдем, а именно да навлзем в съседната долина, долината на Полежан и Стражите. Речено сторено, с Милски, Красо, Багера и Капеле залепихме коланите и беж да ни няма.

Аз бях много доволен от самото начало, че щеше да ни се размине баналното езеро и премка след това. Почти в самото начало имахме един фалстарт, Краси счупи щека. И на двамата ни беше ясно, че без щека е за никъде. Надолу как да е, но за пантенето щеше да му трябва 100%. Уви, пое към камината, а мен ме хвана яд за него, защото има голям мерак. Малко по-късно и Милски пое обратно, коланите му отказаха да залепнат за ските. Между другото заваля сняг. Ха сега шах с пешката ... дали пък SF няма поне веднъж да сбъркат и да не са предвидили зверския дъмп, който затваря пътища, къса далекопроводи и кара плешивите фрирайдъри да плачат от умиление. Тц, не било – падна 20ка в милиметри и спря. Малко но от сърце. За това пък имаше мъгла в изобилие. И неприятен за траверсиране лед. Капеле изпита върху себе си ефекта на тесните колани и на места откровено бедстваше. Все пак с цената малко борба стигнахме в основата на улея който си бяхме харесали, в основата на Голямата Стража. Малка почивка, хапнахме по един залък Сникърс и продължихме нагоре, но вече със ските на гръб. Понятието „нагоре” беше почти илюзорно заради липсата на видимост. Накрая се оказа, че не сме се насочили в правилната посока, но в този кулоар, където и да идеш все е добре, стига да избегнеш големите шамари. А ние почти в тях се навряхме. Снега изглеждаше плътен и докато се качвахме не затънахме нито веднъж. Това ни даде увереност, че склона е стабилен, но когато спряхме Багера потъна до кръста. Мда, май беше време да си ходим. Бързо се оправихме за спускане, но мъглата ни задържа още 10-тина минути. Накрая ни писна да я чакаме и се спуснахме без почти никаква видимост. Спускането беше страхотно. Пълен контраст на вчерашното. Кората и леда пак си бяха по местата, но нали бях отрекъл съществуването им, та вече не ми пречеха. В дъното на долината намерих и 15-ната завоя, за които се казва, че спасяват деня – меко, мазно ... кефещо. Като цяло маршрута се получи много „удобен за ползване”. От дясното било на Безбог (гледано от хижата) има лесно влизане към долината, а излизането е в най-ниската точка на същото това било. На връщане мястото за излизане се вижда ясно и единствено трябва да се внимава човек да не се увлече в каране и да го подмине, защото след това ще му се наложи да катери със ските на гръб в дълбок сняг сред клекове, вместо да изтраверсира със ските. Е, за нас трудностите дойдоха именно на излизане, въпреки, че правилно подбрахме пътя за връщане. След траверса ни останаха да изкачим 20м денивелация (30 линейни) за да излезем на безбожкото било и с тях се борихме... половин час. Качването със ски на краката беше много трудно заради непрекъснато свличащия се сняг. Ходенето без ски беше почти невъзможно. Това излизане ме измори повече отколкото целия преход и каране през долината. Както и да е, оправихме се и на здрачаване се прибрахме в хижата.

Ден 3ти – или както го наричам денят на голямата грешка. Избрахме да караме в гората в лифт зоната или иначе казано, решихме да направим един Обидимски. В началото беше приказно. Вчерашния снеговалеж дори и незначителен беше оказал положителен ефект на терена, за което пък и вятърът беше помогнал. Първите няколко завоя бяха чудни, а после ... а бе не че не съм имал и по-неприятни карания, ама това беше от онези, които дълго се помнят. Най досадната киша в която съм нагазвал, отгоре на всичко вместо да се „спасим на междинна” и да сложим край на мъките си пропуснахме отклонението и слязохме до долу. Манев беше най-развълнуван от всички, защото освен всичко друго му се налагаше през 10 метра да сваля борда от краката си. Като излезе от гората се провикна като пъдар: Голем фрирайд, чиче, да му ... (цензура) !!! Пихме по бира насред калта на долна станция и се прибрахме обратно. В това време по-умните ни половинки, powder chicks squad, бяха разорали малкото нов сняг по премката над хижата. При това два пъти. Искрено им завидяхме, ама пустия зов на дивото понякога те оставя без козове, а понякога и без ски. И понеже се чувствахме прецакани, и понеже още много ни се караше, и понеже повторението е майка на знанието (и баща на затъпяването), и заради тия три неща, след обяд поехме към улея от първия ден. Е, отмъстихме си - тоя път кефа беше голям. Някой беше сменил улея и на мястото на оня с леда и кората беше сложил друг с 10см пудра в него. Пързаляхме се на големи завой с голяма скорост, или иначе казано „Яко и внимателно”. В никакъв случай не бих определил спускането като едно от най-приятните до този момент, но на фона каранията от последните дни (седмици и месеци) си беше направо корекомско. Та успяхме да спасим деня. Пропуснах да спомена, че през трите дни откакто бяхме пристигнали любимият на всички Snow Forecast не престана да ни къса нервите. 40 сантиметровия снеговалеж, който бяха предсказали първоначално не се промени и си остана 40, ама в милиметри... бира поне имаше в изобилие. И за това четвъртия ден започна със ... санитарен полуден. Решихме да дадем път на младите, и хлапетата са хора. А освен хора някой от тях си стават и карачи. Марти удиви всички с огромния напредък, който демонстрира. Не е далеч времето когато майка и и татко и ще и дишат пудрата ;). В този типичен snow forecast ден (високи температури и вятър, вместо предсказан снеговалеж) от страх да не се олежим подхванахме пак пътя през езерото. Тоя път решихме да не досаждаме на големия улей, а да пробваме този в дясно от него, т.нар. Централния. Добре, че беше Краси да се жетва и да каже „ми на мен ми се качва”, защото всички останали бяхме 50/50 дали да продължим от премката нагоре. Вятъра си го биваше, а и този snow forecast леко ни беше демотивирал. А карането като за такъв ден си беше направо страхотно. В улея никъде не се натъкнах на кора, което сметнах за добро предзнаменование, аман дет се вика. И предзнаменованието проработи ... вечерта небето най-после се „отпуши“ и към земята полетяха едни големи снежинки, като по каталог. За няколко часа минахме в зоната на сантиметрите, а някои навявки около хижата си бяха като истински. Това събитие ни докара до еуфория и малко се понапихме... Но за това пък на следващия ден станахме рано и без да се мотаем поехме към пистата за загрявка. Там имаше малка изненада. Хубавата пудра беше наваляла върху лед, който си оставаше засекретен до момента, в който не се спънеш в него. Капеле направи уставна човка, ама в такива дни никой не ти гледа такива дребни несгоди. Слава богу нищо лошо не му се случи. След две бързи писти за загрявка беше дошло време за Обидимския, където всъщност и изкарахме останалата част от почивката. Оказа се, че това място е почти необятно и там има много, ама много каране. За три дни 10тина човека не можахме да го изорем. Всяко едно от спусканията сякаш съм го направил преди миг. Слизане от лифта, кратко уточнение на мястото на влизане, траверс, кратко ослушване и ... потъване в бялото.

Спомням си едно чувство на ненаситност, каквато изпитваш на чешмата със студена вода в двора на училището лятно време, след 2 часов футболен мач по обяд. Завой след завой, потъваш все по навътре без страх от падане или изгубване. Искаш все повече и повече, като си наясно, че толкова много не можеш да поемеш. Идва момента, когато краката подсказват на желанието, че е дошло време да поспреш, но тогава очите му показват, че и там, леко вдясно, има още едно петно, където няма следи. И пак, и отново, но този път вляво. В един момент умората надделява и се предаваш. Спираш задъхан и се оглеждаш наоколо. Единствените признаци на живот на този пейзаж са собствената ти линия и следите на заека, който за малко не си сгазил преди секунди между три клека. И възторжените викове на приятелите ти някъде надалеч. Оставаш да ги послушаш още малко, поемаш въздух и пак изправяш ските надолу. По едно време се намирате с останалите. На всяко лице разчиташ доволната усмивка на ескимос, успешно изловувал бяла мечка в центъра на селото си. И пак надолу. На лифта първият въпрос е „А ще има ли време за още едно?”. Естествено, че ще има. Даже и за повече. Вечерта около камината продължаваме да подминаваме клек и борчета с голяма скорост...

И накрая дойде денят, в който пак стоварихме колосалния багаж на станцията на лифта, с вдигащите врява деца, пред невярващия поглед на лифтаджията. В този ден дойде края не само на почивката ни, но и на един достоен живот, за който само можем да се надяваме, че помогнахме да е по-красив в самия си край...

Някой би казал ,че в природата е така – един се ражда, друг умира, сняг ту има ту няма, забулват ми мъгли, брулят ни ветрове, или се любуваме на перфектни „блубърд” дни, варианти всякакви. Вероятно всеки би се съгласил с подобно „философско обобщение”, от което кой знае каква полза няма. Но ако добавим, че е добре на фона на това да си мислим, че най-доброто каране винаги предстои и ще го чакаме пред някоя бумтяща камина сред най – близките си хора с бира в ръката, ще можем да видим във всеки край ново начало.

Така че КРАЙ на тази история