Публикувано от dimitard на 10 March, 2014 - 17:01 | Истории
Димитър Димитров/Станислав Радков, Април 2013 (с помощ по текста от Алеко Желязков)
Фотогалерия: http://befsa.com/?q=image/tid/565&from=0 и с по-добра резолюция тук: http://goo.gl/37AL9R
Трейлър на филма: http://youtu.be/dD0bgDAufs8 Очаквайте целия филм в Youtube – скоро! :))
Заб. Димитър: Разказът е основа на филма „Проект Аляска” и затова е от първо лице, и то не кое, а на Стамето :)

Началото
Започна там някъде из между леденият хаос от върхове, превали и сераци на Високият Път, а може би и преди това. Искахме да отидем отвъд, където и да е, но да е наистина далеч. И ако трябва да избереш само едно такова място за ски на тази планета, то трябва да е Аляска. Подарък от руснаците за Америка, крайна цел на златотърсачи и авантюристи, а днес ултимативната мечта на свободните хора - скиори, алпинисти или просто приключенци.

Планините на Аляска са миражът, които сякаш всички познаваме. Ски филми, хеликоптери, нечовешка пудра, спайнове, безкрайни склонове. Погледите на нашите приятели фрирайдъри замечтано гледат в далечината и задраскват Аляска от плановете, като нещо непостижимо. Kато нещо на 10,000 километра далеч. А ние знаехме, че имаш ли билет, няма отказване. И точно това направихме….

Няма сценарий и режисьор. Няма оператори. Няма карачи и големи дропове. Няма рап…Има GoPro и бели склонове. Има панти, има 2 глави и 2 чифта крака и има сняг. МНОГО СНЯГ!

Приготвяме тоновете багаж, а аз се сещам за малките стъпки към това приключение. С панти на Витоша беше просто като крос в парка преди работа. Ставаме по тъмно, по изгрев сме в планината, нагоре до Черни Връх в студа за норматив и после газ надолу със ските. Знаеш къде е всеки камък, всеки пад и колко точно духа вятъра. Леко закъснение в офиса, колежките си мислят, че съм се успал и се чудят на бодрия ми и весел вид. През уикендите идват Дяволският улей, Ангелов Връх, Вихрен или Дончови Караули…. За последните някой каза, че било като в Аляска. Ще видим.

Всяка една от тези крачки е усилие, всяка оставя следа в съзнанието. Всяка те кара да се чудиш до кога ще го правиш, и ще имаш ли силата и след десет години отново да тръгнеш към безбройните линии навътре в Пирин и Рила. Когато не крачим обаче, сме мисловно там – Чугач, Томпсън пас и Валдийз. Аляска. Разучаваме карти и маршрути, говорим с гидове, проверяваме прогнозата всеки ден от месеци предварително, мислим за логистиката и събираме екипировка.И въпреки това ,през цялото време на подготовка в мен винаги съществуваше реалистичния въпрос „И все пак ние за там ли сме?“, а за Митко и въпросът и отговора просто спадаха вграфата „габровски песимизъм”.

29 март 2013
Време за тръгване! Трудно е да повярвам, че наистина се случва, но ставам в 4-ри сутринта и малко по-късно вече кретаме с Митко из летището като зомбита. Багажът е над нормата, сигурно е, но това е минимума екипировка наистина. АБС раниците са ни на гърба и предизвикват тъпи погледи и почесвания на служителите на летището.

Първата спирка е Амстердам. Спокойно, остават само още 25 часа полети! Правим кратка разходка из града. Няма време за кофи шопове, а така или иначе мисълта за Аляска ни действа като наркотик. Обратно в летището, ни чака доста щателна проверка от… някакви израелските служби за сигурност. Трябваха им около 30 минути, за да разберат, че няма да взривяваме самолети с АБС-и и основната ни цел е да се върнем живи и здрави. Следва полет до Минеаполис, а от там и до Анкоридж. Винаги съм си мислел, че за да стигне един самолет от Минеаполис до Аляска, трябва да прелети само над Канада. Всъщност и Канада и Аляска са повече от огромни. Часовете се нижат един след друг, а този полет няма край. Температурата в салона е не повече от 15 градуса и всички околни са видимо щастливи, по тениски и пият кола с лед. Аз съм в начална фаза на хипотермия. Митко предвидливо си е взел пухенката, но това не пречи да е порядъчно замръзнал.

В крайна сметка след общо 28 часа кацаме в Аляска след полунощ местно време. Мрак и студ. Където има светлина се вижда сняг, доста много сняг. Взимаме колата под наем. Малък Нисан, автоматик, с всесезонни гуми и газ към хотела. Първи впечатления от Анкоридж – приятен, съвсем замръзнал град с прави, обледенени улици. Затова и всичко останало ще му мислим утре обаче.

30 Март 2013
Сутринта в неделя е време за пазар. Атакуваме WallMart. Valdez е на 600км от тук и май там било по-скъпо. Все тая, важното е да накупим американска храна, която всъщност не е сигурно дали ще успеем да изядем. Натоварваме Нисана като рейс 280, но вместо към Студентски град, палим към Валдийз. Пътят e дълъг и първо заобикаля целия Западен Чугач. Времето е прекрасно, а ние направо сме предрусали. Спираме и снимаме постоянно планини, които две седмици по-късно дори и няма да отчитаме като забележителни. После минаваме покрай големите ледници – Матанушка, и Tазлин. Брутална първа среща с големите склонове на Аляска. Ледникът Матанушка е дълъг 43км. и е най-големият в Северна Америка, който се достига с кола. После идва ред на тундрата. Безкрайна шир от много рядка, странна гора и абсолютно прав път.Мернахме само един заблуден лос на фона на безбройните предупредителни табели. Държа се съвсем учтиво.

Към края на деня наближаваме прохода Томпсън, който е основният района на нашия трип. А до този момент количеството сняг покрай нас е колкото на централния площад в Атина през най-суровата зима. Започвам все по-силно да си мисля, че сме се прецакали жестоко и габровската ми кръв започва да кипи. Малко по-късно разбираме, че страховете са ни напразни и че северно от планината рядко има валеж. Всички океански циклони просто се изсипват от към правилната страна.

Е, в крайна сметка - тук сме – в меката на ските – легендарното градче Валдийз – затрупано от нечовешки количества мокър сняг. Стоим и се псуваме. Трудно намираме малкото хотелче между камарите покрай пътя. Какво ще правим с толкова много прецакан сняг? А горе, тоя Томпсън пас на нищо не прилича - и там май няма сняг, поне от пътя изглеждаше яко издухано?!? Все пак добре е, че сме тук, даже и багажът не се загуби – но защо нямаме късмет с времето?!? Дали не дойдохме прекалено късно пролетта?!? Може би всеки, който за първи път се докосва до тези планини, си задава същите въпроси. Само ако имахме и бегла идея за ските и снега в Аляска….

31 Март 2013
Мокър или сух сняг, лед или кора, днес ще се кара. Качваме се на Томпсън Пас с цел да влезем в ситуацията. Избираме едно от най-лесните връхчета – Little Odissey. Мъгла и студ. Според литературата слабата видимост и плоското северно осветление са сред най-големите рискове при каране на ски в Аляска. Убеждаваме се веднага в това, и в общи линии се понаиграваме и лутаме доста. Теренът е бая игрив, и както ти изглежда равно, просто падаш в някоя дупка или зад козирка. Много е трудно да преценяваш наклоните визуално. Пускаме леко рисковано един малък, но стръмен склон и се прибираме. Настава вечер, но още е светло. По тези ширини през Април, слънцето залязва към 09:30. Градът опустява и излизат господарите на вечерта - снегопочистващите машини. Кой каза хевиметъл?

Запознаваме се с Мат - местен, заклет пантаджия и върл противник на хелитата. Много странен тип и автор на единствената книга за пантене в района. Говорим си за следващите 5 дни, които ще изкараме с него, за планините и времето във Валдийз. Споменах ли, че Мат е странен?

1 Април 2013
На следващия ден се качваме пак на прохода. Избираме Loveland Basin – интересен циркус с добри склонове. Една девойка с кайт и още едни шейнари искат да ни разровят пудрата, но Мат доказва, че е странен и ги изгонва подобаващо. Правим към 1200 м.денивилация и две пускания. Последното започва от тесен, стръмен улей пълен с пудра до уши. Ровим се като прасета нагоре, а после заедно с Митко надолу се изсипва и целия слъф. Той не е свикнал със слъфа, но сега му е време да го проумее. Започваме да разбираме значението на думата ПУДРА.НАИСТИНА.


2 Април 2013
Пак сме с Мат. Пак слънце. Днес Мат настоява да сме от другата страна на Tomphson Pass. Тръгваме нагоре. Сянка е и ужасен студ. Мат иска да правим някакви страшни проверки на пипсовете и то на най-стръмния участък, съответно леко се изнервям. Може би на слънце, ще е по-приятно,а? Качваме се горе на Big Odissey. Преди години точно от тук започва легендата на Валдийз със състезанието по екстремни ски. Уникални гледки на изток – един от най-обширните планински райони на земята. The Tusk е точно пред нас. На Запад си харесваме Saphire – голям връх, който DougCoombs пуска във филма Steep. Правим последователни 3 пускания на изток и на запад. Около 1400 вертикални метра.Забавна работа.

3 Април 2013
Отново слънце. Тихо. Брутален ден с 1700 денивелация направо от Валдийз и над 18км пантене. Района – Мачу Пикчу. Невероятен, стръмен терен. Във високата част с перфектна шампейн пудра. Е, надолу е кора, но e ясно за къде летят хелитата. На слизане, се откланяме леко по един много остър ръб над залива на Валдийз. И пускаме още един готин склон. Направо ‚прегракваме‘ от каране! Определено един от най-добрите дни!

5 Април 2013
Времето продължава да е перфектно, но се налага ден почивка. Мислим си, че ще си починем, но май изобщо не става така. Ден по-късно се чудим накъде да поемем, накрая измисляме възможно най-голямата глупост. По пътя към прохода се минава през каньона Keystone. Дясната му страна представлява внушителен баир с голям – около 1500м денивелация, кулоар. Според Мат щяло да има пудра. Спираме до реката и пресичаме петролопровода транс-аляска. Леко студено и ветровито.Директно над нас се вижда прословутия Метеорит (да, един метеорит го удря съвсем сериозно) с единствената възможна линия за спускане – около 60 градуса на влизане. Това обаче си е експедиция с епохални размери и затова се насочваме към „нашия” баир с кулоара - Уилоус. Стигаме го, и изобщо не ми харесва – зверска кора, а от двете страни са надвиснали огромни склонове които се изсипват точно в кулоара. Просто капан за мишки. Пантенето е повече от ужасно, със сигурност най-гадното, което помня изобщо. Стръмно, право нагоре, по кора и лед. Мат е с телемарк и може да панти на малко по-стръмно, но ние се плъзгаме зверски; през 2-3 крачки имам чувство, че просто ще се изтъркуля до долу. Най-сетне излизаме на слънце да се стоплим. От няколко дена всяка вечер гледаме упорито Харлем Шейкс в youtube . Така и така този ден няма да е карането на живота ни, затова решаваме да заснемем наша версия. Пускането – пълна мизерия. Пудра така и не намираме,за сметка на 150-те вида кора – от гадна до невъзможна. Въобще не знам как слизаме до долу без сериозно пребиване. 1500 денивелация. После малко пантим из гората по следите на един лос и се прибираме.

6 Април 2013
Нещата прогресивно стават все по-добри и този ден е кулминация на пантаджийското ни приключение. Тоя ден ще ни е последен с Мат. Предлага да караме в района на Порт Валдез, което си е направо от водата. Така или иначе планините и тук и на пас-а са еднакво високи, дори тук денивилацията е по-голяма. Тръгваме в района за Маунт Франсис, които Мат нарича – Lady ofthesquareRock. Нагоре циркусът е не особено стръмен, с няколко яки кулоара от двете страни. Факта е че и тримата едвам кретаме от умора. От един момент нататък обаче, кората се превръща в жестока champagne powder и въпреки умората, въпреки парещата болка в бедрата, опиянени крещим от екстаз. Пускаме из яката пудра и после в кората чак до брега на океана. За финал малко бутане и май е време за по-сериозна почивка.


7 Април 2013
Небето чува молитвите ни за сняг и се продънва. Никога не съм виждал такова чудо. Вали някаква чудовищна версия на „трупачо” и засипва целия град буквално за минути. Метър за 2-3 часа и не спира. Разхождаме се из пристанището и се радваме на снега като мечето от Сънчо. Тепърва трябва да разберем, че тук вали точно така – много влажно и после изпръхва до пудра. Затова и никой не ходи да кара, докато вали. Ние обаче това още не го знаем и излизаме в района на Порт Валдийз. Пантенето нагоре е нечовешка мъка, затъва се до над кръста дори и със ски талия 115мм. За 2 часа може би качихме около 300м височина, но пък никога не съм се ровил толкова сериозно в сняг! Нито някога съм бил по-мокър.

10 Април 2013
Панти до шия, панти до гуша, панти до края. Ама и те писват. Особено след като пред очите ни постоянно прелитат хеликоптери. Един особен гъдел започва да чопли душите ни. Майтапя се! То беше ясно от самото начало. Пък и е грехота да стигнеш до Аляска и да не пробваш хели ски. Дори за един ден. Решаваме да го направим въпреки риска времето да е лошо и да изгорим с парите, тъй като хелито се предплаща. А докато тук имат 100 думи за сняг, нямат нито една за гаранция.

Имаме само един възможен ден да го направим, предвид времето и полета ни за България. Предната вечер отиваме на задължителния инструктаж. Гидът ни е маскиран със скъсана пухeнка и смешна шапка.Казва се Джери и е легенда и пионер на хели ските в Аляска, само че това още не го знаем. Инструктира ни – да не падаме, да не се пребиваме и да не бутаме лавини. Обещаваме!

11 Април 2013
На следващия ден в 9 сме в бунгалото, което е нещо като летищен терминал за хеликоптера. Времето изобщо не е добро и се започва едно чакане. Постепенно ентусиазмът ми започва да угасва и предчувствам как се прецакваме. Към 13 часа Джери за пореден път нахлува в бунгалото, но този пътс доволна усмивка казва просто - "Let’s go". Крайно време беше. Излитаме над огромни склонове и спиращи дъха върхове. Джери посочва на пилота една точка, където и муха трудно ще кацне, а аз си мисля, че се шегува. Все пак се отправяме точно натам. Стомахът ми буквално е на топка. Дори да кацнем, как ще се спуснем? Склоновете са нереални и напълно брутални. Сякаш попадаме на друга планета.

15 сек. по-късно кацаме на въпросното място, най-безумния спот, който човек може да си представи. Чудя се да слизам или не, но просто нямам избор. Хелито отлита на някъде, а ние изумени се чудим как ще се спуснем от тук. Кратък траверс, прескачаме една козирка и вече ми олеква – огромен улей с перфектната пудра и наклон от 40 и няколко градуса. Схемата е проста: Джери дава инфо за спускането, останалите се разбираме кой след кого ще кара. Джери изчезва в улея с грейнало лице. Спира далече долу, следва сигнал по радиостанцията и Митко вече е в играта. На това спускане съм последен. Тялото ми леко потреперва от адреналина. След първите няколко сковани завоя за загрявка, просто разцепвам каквото е останало с 4-5 широки виража…Със сигурност е най-доброто спускане в живота ми. Следват още 7 такива, всяко следващонай-доброто в живота ми. Митко бута една порядъчно голяма лавина, за да не е капо. За финал правим дълго и много студено пускане по ледника Worthington на залез. Оставайки сами в тишината на ледника, имаш усещането, че си на километри от цивилизацията. А фактът е, че наистина си. Не искаш да паднеш в дупка точно тук.

Вечерта сме брутално смазани: 9000м+ денивелация само за ден в най-добрите планини в света. Даа, май има смисъл от цялата история с хелито… Трудно е да се опише емоцията, която преживяхме тези няколко часа. Всяко качване в птичката ни отвеждаше към ново предизвикателство; летяхме над огромни ледници и чудовищни склонове. И точно когато си мислех „ей тоя склон от ляво е брутален“, след секунди кацахме точно на него!!! Сигурен съм, че както аз, така и Митко се наслаждавахме на всяка една секунда, на всеки завой, на всяка прашинка сняг. Пишейки тези редове осъзнавам колко силен наркотик сме изпили този ден! Е, дай боже всеки му такъв опиат…

12 Април 2013
Петък сутрин. Трябва да тръгваме за Анкоридж. Мислехме да направим последни панти в района на Real Fucken Steep, но горе е ураган. От някъде се появи силен вятър и дори и прохода е затворен за няколко часа. Явно имахме истински късмет вчера. Криво ляво успяваме да преминем за последен път през пас-а, а горе е истинска вихрушка - цялата пудра е във въздуха.

Края
Излитаме рано сутринта на следващия ден и следва 3 часа полет в абсолютно чисто небе над Чугач, Врангел и Сейнт Елиас – най-големият див район на земята, покрит само от ледници, върхове и фиорди. Нечовешка лудница – гледка, която и до ден днешен немога да избия от главата си. На много от тези върхове не е стъпвал човешки крак, а дори и най-високите – над 5000м. са виждали само шепа изкачвания.

Е, сигурно е, че име поне едно място на земята където можем да караме ски, без много много да си пресичаме следите!