Публикувано от lubezen на 8 October, 2014 - 08:46 | Истории
ЧИЛИ: ЧАСТ 1 – РАЗМИСЛИ И СТРАСТИ И ТОЧНО В ДЕСЯТКАТА

ПРЕДИСТОРИЯ ИЛИ ЗАЩО СЕ ОЗОВАХ В ЧИЛИ
Винаги съм си мечтала да ида в Южна Америка и по-точно Аржентина. Нямам представа защо, но още от малка Аржентина бе любимата ми държава. Спомням си как играех на държави и аз винаги избирах Аржентина или на всяко световно първенство по футбол винаги бях за Аржентина. В последните години си представях не толкова Аржентина, а по-скоро планината, неразделна част от живота ми, а в конкретния случай планината бе Андите.
От години мечтая да се озова там да опозная планината, хората, културата им и да донауча езика им. Все още не знаех как точно да го направя, но някак спокойна, че с търпение идеята ще се избистри и мечтата ще се превърне в реалност.
Една сутрин, през октомври 2013, се събудих и в главата идеята бе озряла. С годините за мен пътуването се превърна в начин на живот. Нямам отговор на въпроса „Къде живееш?”. След две лета в Испания и четири сезона в Тирол, реших че искам ли да опозная една държава трябва да ида да поживея там, да се омешам с местните, да работя и да изкарвам пари, като тях, да стана част от тях.
Така сформирах в главата си изключително конкретно какво искам да правя в Южна Америка. В последствие разбрах, че човек трябва ясно и точно да знае какво иска, търпеливо да подреди пъзела, за да придобие една картина, и накрая да стане част от нея.
Моята картина бе следната: Намирам се в Андите, когато там е зима, защото най-обичам планината когато цялата е бяла и съм със ските си с панти на крака. Разбира се да имам възможността, да съм там когато е и пролет, защото нищо не може да се сравни с цветове и живота, които цъфтят през пролетта в ниското, а в същото време ти можеш да си във високата все още бяла планина. Какво конкретно правя и къде, това също бях нарисувала в моята картина, а именно работя като ски учител, а след това пътувам из държавата със ските с панти, за да я опозная по-добре.
Подредила вече пъзела в главата си, разбрах че това място е Чили!
Защо точно Чили? Това бе въпросът, който всички ми задаваха, когато се озовах там.
Чили е разтегливо понятие, някъде около 5000 километра разтегливо, 5000 километра, прекосяващи почти всички климатични пояси, 5000 километра с океан от 0 м.н.в. и планини до почти 7000 м, вулкани, ледници и леднокиви езера, гори, пустини, каньони, безкрайно дълги и дълбоки долини и много история.
Освен това Чили, в момента е икономически най-добре развитата държава в Южна Америка, което бе добре за един търсещ работа човек.

ПОДГОТОВКАТА
Първото нещо, което направих бе да разбера колко и какви са курортите в Чили. Отворих падащия списък в Snow Forecast и един по един започнах да проучвам всеки един курорт – от най-големите като Portillo до малки семейни курортчета.
Непрестанно се чудех се защо да вземат една българка да работи на испански в испано-говоряща страна, при положение, че процента на хората с майчин език испански сигурно е един от най-високите в света. Нямах обяснение, а и нищо не ми пречеше да пробвам и затова се задействах и започнах да проучвам лека полека как и къде е възможно да видя моята картина.
В рамките на няколко месеца, с помоща на много приятели от цял свят, вече имах контактите на шефовете на няколко ски училища, в близост до столица Сантяго. Едно много стратегическо място за работа – в планината, но близо до цивилизацията, за да можеш да се сблъскаш с реалния живот на местните.
Казах си „Добре, вече знам къде точно искам да ида, имам контактите, какво ми остава?!?! Ами да си напиша CV-то и да съм убедена от цялото си сърце, че съм готова да го направя....Готова съм!!!”. След няколко месеца пуснах CV-то си на всички възможни ски училища в Чили, както и в Аржентина, макар че знаех, че Аржентина е в много тежка криза и за работа ситуацията е сложна. С проучването на курортите разбрах кое е мястото където най-много искам работя. Да знаех и точно от там ми потвърдиха, а именно El Colorado. Когато ми потвърдиха и ми пратиха предварителния договор, който бе необходим, за да си изкарам работна виза, не можех да повярвам...бях безкрайно щастлива...но нямаше да повярвам докато не получех визата и самолетния билет в ръката си и не се озова в самолета. Но и това се случи и мечтата бе на път да се превърне в реалност.
Багажът ми се състоеше основно от екипировка за зимна планина – два чифта ски и щеки /пистови и ски туринг/, спален чувал, защото нямах представа къде ще се озова, лавинна екипировка, ски обувки, котки, дрехи за зимна планина и малко градски дрешки за гъзария ☺
55 килограмовото ми тяло се озова се на летището с 30 килограма багаж, без да има представа как ще ги размъква напред назад, без да има представа къде ще живее, без да познава никой, но с договор за работа и виза в ръка, убедена че всичко ще се подреди на място.
Освен за курортите, не бях погледнала и една снимка от Чили, не бях прочела почти нищо предварително, защото исках да отида там и да науча всичко на място от хората и със собствените си очи.
Знаех само три неща. Първото, че имам двупосочен билет за пет месеца и договор за работа в един от най-големите ски курорти в Южна Америка. Второто, че две момчета, чилиец и мексиканец, приятели на моя приятелка ще ме посрещнат и ще ме приютят за първи няколко дни. Третото, че приятелят ми ще дойде след три месеца и ще обикаляме заедно още два месеце със ските с панти. Не исках да знам и нищо повече...само по себе това ми беше напълно достачно, за да съм абсолютно спокойна.
И така на 4 юни 2014 година тръгнах да търся зимата от другата страна на земното кълбо!

ПЪРВИ ВПЕЧАТЛЕНИЯ
Минавайки през Испания и Бразилия след тридесет и няколко часа и прелитайки над Андите, с изключителна видимост на безкрая на планина, се озовах с разтупкано сърце на летището в Сантяго.



Още с пристигането наточих всичките си сетива, за да събера колкото се може повече случки, факти, емоции...да преживея всяка една секунда от тези пет месеца на 100%.
Посрещнаха ме чилиецът и мексиканецът и още с пристигането в тяхната къщата ми връчиха един ключ и ми казаха „Нашия дом е и твой дом. Можеш да останеш колкото искаш!”. Дали не ми падна един голям камък от сърцето. Още същата вечер пристигането ми бе отпразнувано, на следващия ден вместо да се кача в планината отидохме до океана, където прекарахме уикенда в безспирно празненство. Така с празненство започна живота ми Чили, така продължи през цялото време и така подобаващо ме изпратиха ☺



Преди да се кача в планина, където трябваше да живея следващите три месеца успях да я видя от Сантяго. Планината, гигантска, така както и столицата, със своите 7 милиона жители от общо 15 милиона в цяло Чили, разпределени в 770 000 кв.км. Ами просторничко им е на хората извън Сантяго определено!



Всъщност нямаше и много смисъл да се качвам още от първия ден в планината, тъй като идваше циклон и горе не беше за хора. Но пък след това как ме посрещна планината...



Още с посрещането на летището започнах да се чувствам късметлийка, но това беше просто неописуемо...май сърцето ми щеше да изскочи от вълнение!!!

LOS TRES VALLES
На 36 километра от Снатяго, 40 обратни завоя и 2000 метра денивелация се намира местността Los Tres Valles /Трите долини/, събираща в себе си курортното селище Farellones /2500 м.н.в./ и трите курорта La Parva, El Colorado и Valle Nevado.
Снегът в тази част на Чили започваше от около 2000 м.н.в., тъй като е доста по-близо до Екватора.





Но за сметка на това сняг имаше до 3600 м.н.в., където свършваха курортите, а отвъд тях до 5400 м.н.в
Планината ме посрещна със слънце и метър нов пръхкав сняг. А в ски училището със сезонна карта и за трите курорта /на долните снимки/ ☺
Продължавах да се чувстам късметлийка!







Продължавах да се чувсвам късметлийка и затова, че още първият ден си намерих къде да живея в Farellones, мястото където живееха всички учители и работещи в трите курорта, мястото, в което нямаше нито магазин, нито аптека, но за сметка на това имаше 2 бара ;)







Така заживях си аз в планината на 2000 метра над Сантяго, с опция да го вижда от работно си място и да слизам долу когато си поискам ☺

ЧИЛИ: ЧАСТ 2 – ЖИВОТЪТ И ВРЕМЕТО В ПЛАНИНАТА

Продължавам с историята на още едно голямо пътуване. Не голямо, измерено в брой дни или брой постижения, а голямо като една част от живота ми, която ме сблъска с толкова нови емоции, чувства, мисли, приятели и предизвикателства!
За Чили прогнозата изглежда така – като идва циклон, той със сигурност идва и вали без да спира, в ниското безспирен порой, а в планината трупа сантиметър на минута.
След циклона идва слънце и то не се скрива една, две, а в последните години и три седмици.
Като с годините това се е изменило, разказват ми месните. Преди било 5 дни сняг сняг и после седмица слънце до следващия циклон, а в последните години е по-скоро 2-3 дни сняг сняг и 2 седмици слънце, като и границата на дъжда и снега се е променила с годините. Вече много често в долните части на някой по-ниски курорти вали дъжд.
Разбира се не може да се генерализира, тъй като разликата между Los Tres Valles и 200-300 до 2000 километра на юг, измерена в метри сняг може да бъде между 2-5 метра. Както казах Чили е разтегливо понятие, но Пасифика си казва думата.
На мен лично любимият ми сценарий беше - започва да вали следобяда или вечерта, на сутринта продължава да вали и никой не се качва в планината. „За съжаление” ние ски учителите нямаме работа, но към 14 часа рязко се отваря и ние всички заедно, с общи усилия до 17 часа успяваме да овършеем всичко 



Също за толкова „голямо съжаление” хората, които идваха да карат в нашия курорт бяха основно без много опит и се придържаха към пистите.
Но да се върна на времето, за да отбележа, че това беше перфектното време за престой в планината. Пада големия пакет и цяла седмица горе на 3000 метра нощем е доста хладно, на южните склонове /там югът е сенчестият вечно в добро състояние склон...обратно на северното полукълбо/ имаше един пръхкав дълбок сняг.
Така беше времето основно до началото на юли, когато „за съжаление” нямаше много работа...най-много по 2 часа от 8 часа работно време 
После заедно с многото работа дойде и жегата и снега започна да изчезва бързо. Но „за съжаление” нас това въобще не ни дразнеше, повече слънце – повече доволни клиенти. След 2-3 седмица като мина работата, само с един снеговалеж всичко се върна по склоновете 
Ако трябва да съм откровена аз много бързо разбрах, че работа в този курорт не е моя тип работа, тъй като типично за латиносите, нищо не е ясно, дори 5 минути преди то да се случи, което не можеше да бъде сравнено с организираността и подредеността на едно ски училище в Алпите, където работя през последните години. От гледна точка на работа тази пълна дезорганизираност от време на време ме изнервяше, но в крайна сметка аз не бях отишла там да се счупвам от работа, а по-скоро за един различен нов опит. Пък към дезорганизираността просто се адаптираш и взимаш хубавите ѝ черти, като това да бягаш от работа с приятелите и да ходиш да си караш цял ден  Така, че пак не мога да се оплача.
За живота в планината!
По едно време установих, че всъщност не е въпроса дали съм късметлийка или не, а по скоро всичко зависи как се настроиш.
Ако не си направиш живота интересен, няма кой да ти го направи – това е моята теория за живота по принцип.
Ние успявахме да го постигаме от начина за ходене на работа до опитите за прибиране 

Вариант 1: По често при лошо време, излизаш на улицата и започваш да стопираш, тъй като ски училището беше на 6-7 км по няколко обратни завоя нагоре.



Пикапът беше редовният ни автостоп транспорт. Качвахме отпред, отзад колкото се съберем...на всеки 20 метра имаше стопиращ ски учител. Случваше се да те качи някой твой клиент или някой потенциален клиент...хехех

Вариант 2: Измислен от мен и моята съквартирантка – пантене по единствена пистичка, която се пускаше от нашия курорт до „селото”. За 35 минутки се качваш добре разгрял и разсънен. Тази традиция я почнахме двете, но по едно време се събирахме по 6-7 човека. Беше супер – изгрева, свеж въздух, лафчета и тишината на планината...



Вариант 3: Ски влекът - този вариант беше ако си преживял тежко нощта и се събудил когато вече съоръженията работят, демек закъсняваш, но все пак отиваш на работа.

По време на работния ден се събирахме всички и ходихме да караме по другите курорти...като всеки курорт завършваше с гледка към моя любим връх El Plomo /5430 м/ и другите 4-хилядници La Parva, El Pintor и La Leonera, с доста опции за каране. Последните 3 ги бяхме предвидили за след средата на август когато горе е малко по-топло.









При добри условия ходихме да караме на Santa Terre, нещо като Тодорката на Банско. Само дето не трябваше да катериш за да се спуснеш, а да стопираш, за да се върнеш в курорта 
Дори в по-натоварени работни дни, но добри условия, можеше така да се прибереш в къщи с усмивка на лицето.
- Ти как ще се прибираш – по пистата или на стоп?
- Айде да минем през Санта Тере!
- Едва ме убеди 





Друга традиция, измислена отново от нас, бе вечерното пантене на залез и пълнолуние, с бутилка вино в раницата.





Ако ли не гледаш залеза с приятели или от верандата! Просто беше грехота да се прибереш вътре преди да се стъмни 







По едно време снегът във Farellones изчезна за няколко седмици, но не и горе в курортите. Стана едно много пролетно, но нас и това не ни притесняваше. Това беше повод да се събираме навън.



Или да слизаме в ниското и да ходим да катерим.





Но ако не си в планината тя те гледа отвсякъде...



За щастие всяка къща, където живеехме по 5-6 човека, имаше голяма тераса с гледка и едно съоръжение като на долните снимки, благодарение на което можеш да опиташ местните месни деликатеси.







Общо взето така си живеехме. Без много оплаквания или ако някой е имал по тегав ден другите веднага му организираха празненство и всичко бързо бързо се забравяше.
Аз от време на време слизах да видя и моите приятели, чилиеца и мексиканеца, които пък много добре ме запознаваха с живота на местния човек в града. Ходихме на концертчета с жива музика или на сбирки с национални танци.
В началото трябваше и да си подам документи за лична карта, на която излезнах с БЕЛГИЙСКА националност /но това не беше проблем за никой...хах/, та ми се наложи да обикалям доста. Винаги се стараех да ходя пеша...просто обикалях по улиците и всеки път по различен маршрут, гледах да минавам и през пазарите, парковете....да видя колкото се може повече.
А мойте съквартиранти, четирима чилиеца, всеки от различен край на Чили, непрекъснато ми разказваха истории и факти за техните родни места или за самата държава, като разбира се научих, че и те си имат класическите екологични, политически и т.н. проблеми.
От друга страна имаше и много европейци, испанци, французи, швейцарци, австрийци, италианци, и отделно доста аржентинци, с които можех много да си говоря за Европа, Алпите, Пиринеите и аржентинската част на Андите.
Та така, разнообразен и изпълнен с емоции бе животът ми в Чили, а още по-разнообразен стана, когато дойде време за ПЪТУВАНИЯТА....

ЧИЛИ: ЧАСТ 3 – ПЪТУВАНИЯТА И ОЩЕ НЕЩО

Планината бе толкова голяма и просторна, а аз виждах само една хилядна от нея от моето работно място. Не можех и да си представя какво ме очаква в последните два месеца, месеците за път. Чаках с нетърпение този момент и търпеливо събирах информация.

Първо нещо, което направих преди да се кача да живея в планината бе да си купя карта на Чили. През цялото време разпитвах абсолютно всеки за интересни и не много популярни места.
Оказа се, че много от колегите ми са от различни краища на Чили и всеки ми разказваше за неговото родно място и накрая на разговора винаги приключваше с „Ако минете от там със сигурност сте добре дошли в моя дом”.

Идеята беше като дойдат приятелят ми Сашо и Митко Беров да тръгнем от Сантяго на юг и за тези 2 месеца да стигнем до най-южната точка на Чили – Пунта Аренас, преминавайки от Чили в Аржентина и обратно.
Основен акцент бе ски турингът! Обичам да карам ски безкрайно много, вълнувам се от по-технични карания, обичам и паудърът, но по-важното за мен е да съм просто в планината, когато тя е бяла, било то фирн, паудър или киша, стига условията да позволяват...просто планината. Ски турингът е просто перфектният начин да опознаваш нови планини!
Но и селата и хората под планината представляват също толкова голям интерес за мен, така че в плана за пътуването нямаше как да подминем всички тези покани на приятели по малки дивни селца.
Чили със сигурност е най-скъпа държава, в която съм пътувала през живота си...съвсем спокойно мога да кажа, че като цяло е по-скъпо от Австрия.
Но като поживееш малко там, много бързо разбираш шано схемите за по-евтин живот, но не по-евтин от съседните държави Аржентина, Боливия и Перу.
За сметка на това стопът например върви много...пикапът, основното превозно средство на чилиеца, винаги може да побере теб, твоите приятели и цялата ви пътуваща къща!
Просто хората в Чили са някак освободени от някой предрасъдъци и много бързо те приемат.
Но ако предпочиташ да пътуваш на сигурно, най-евтиното в Чили е общественият транспорт.
800 километра за 12 евро звучи доста приемливо ☺
Всъщност най-трудното е достъпът до вътрешността на планината, тъй като разстоянията са доста големи и много често с черни пътища.

Още преди да дойдат Сашо и Митко аз вече бях зажадняла да пътувам и да опознавам. Имах щастието моята съквартирантка, Никол, да се окаже планински водач и човек, който обича ски туринга, катеренето, карането на колело, каяци и т.н. Пътувала изключително много и познава добре чилийските Анди и Пантагония. Имах щастието да срещна и две момчета, също планински водачи, катерачи, карачи и т.н., които от своя страна ми разказваха за други дивни места. Толкова вечери на винце са ми разказвали шеметни истории от пътувания. Бях събрала толкова много информация в главата си, че по едно време имах чувството, че ще се пръсна от емоции...хехех
Накрая на разказите им, винаги казвах „Добре, добре...стига, че не издържам повече!”...хах
Имаше няколко места, за които всички говореха най-много. На две от тях отидох с тях и наистина разбрах, защо непрестанно ги споменаваха....

CAJON DEL MAIPO

Cajon del Maipo за хората от Сантяго е нещо като Мальовицата на софиянци. Долината на река Майпо е перфектна за катерене, ски туринг, колела, рафтинг, минерални бани и т.н.
Само дето тази долина, сравнение с Мальовишката долина, е около 100 километра дълга, завършваща с няколко почти 6000 хилядника, под формата на вулкани или обикновени върхове и още разкланящи се долини. Размери, които аз не бях виждала до сега.

Долината започва със селца и 50 километра асфалт, който впоследствие се превърща в черен път и автоматично ако зимата нямаш кола 4х4 или моторна шейна, ходенето ти се удължава с около 3-4 часа по черен път. В края на асфалта има една много уютна хижа, една от малкото хижи във вътрешността на планита в Чили въобще.
Ние бяхме с пикап и едно от момчетата, Симон, познаваше доста добре района, тъй като семейството му бе от района и имаха имение не далеч. Имение, в което живееха родителите, прародителите, 3-4 братя и сестри, няколко братовчеда, помощница, 10 котки, 2-3 кучета и т.н. По едно време имаше толкова хора в къщата, че им изгубих бройката. Но ни приеха с отворени обятия, пълни чинии и топли кревати, преди и след планината.
Но да се върнем на Cajon del Maipo...

Почувствах се отново на мястото си...там в дивото, без нито един човек, освен нас. Само ние и тези 5000 хилядници – Cerro Castillo /5468 м/ и вулканът San Jose /5856 м/





Оставихме колата в началото на снега, сложихме ските, напълнихме раниците с храна, пиене и екипировка за бивакуване или един заслон, за който ни разказваше Симон и тръгнахме да вървим между едни гигантски скални късове. Симон веднага отбеляза, че това мястото лятото се превръща в един истински болдър рай.



Вървейки в този лабиринт от скални късове започнаха да се откриват и други чудати върхове, като El Morado /5060 м./





В един момент зашеметени от гледките и скалният лабиринт се озовахме пред ето тази гледка.



Тази постройка я построили приятели на Симон преди една година, за да могат да идват на това любимо място и да остават по-дълго, да катерят или пантят или двете заедно. Вътре ни посрещна кюнец, казова печка с пълна бутилка, бидон пълен с храна и дюшеци на земята.
В този момент се почувствах толкова щастлива и удовлетворена да си седя пред тази къщура и да зяпам на 360 градуса около мен, че въпроса дали ще караме или не, беше само бонус над пълното щастие.
Все пак решихме малко да се поразходим и да надзърнем по-нагоре, а и леко да се пързулнем все пак. Симон през цялото време ни разказваше, къде какво е яко да се прави, не спираше да сочи във всички посоки.





Не беше валяло скоро и северни склонове се бяха позаголили. Но в Cajon del Maipo, кахон означава кутия, беше приятно пълно и сравнително меко.







След като се спуснахме се прибрахме при заслона и се чучнахме да изпратим залеза.



На сутринта ни посрещна снежна буря и трябваше бързо да се евакуираме, защото трупаше много бързо и ние бяхме паркирали на едно много затънтено място.
Щастливи, че всичко мина повече от добре, че на следващия ден ни чакат нови 80 см сняг, се запътихме обратно към наше село.



Този прекрасен момент споделих с Дидо, мой приятел от България, който дойде в Чили, остана при нас около месец, после тръгна на юг, а сега е нейде из Бразилия.



NEVADOS DE CHILLAN


Заредена с много енергия, се прибрах обратно във Farellones и веднага си запазих три почивни дни за следващата седмица.
С Никол и още две девойки решихме да идем до района на вулкана Nevados de Chillan и ски курортът със същото име, 600 километра на юг, където вече пейзажът доста се променя. Гори, вулкани, термални извори, селско-стопанство и т.н.
Пътувахме през нощта, а на сутринта се озовахме сред една гора в къща, построена само от дърво и собствени източници на енергия и вода.



Долу нямаше сняг, но 200 метра по-нагоре, в подножието на трите вулкана, той започваше и се увеличаваше прогресивно.



Нямахме план, нито очаквания. Бяхме там за да се кефим, да опознаем една нова и различна част от Чили и да сме в планината. Само едно от момичетата познаваше района, тъй като беше работила там предишен сезон.
За мен по-скоро това пътуване беше като проучвателно за следващото дълго пътуване с Сашо и Митко. Исках да добия представа какво представлява района на един вулкан и как върви изминаването на дългите разстояния с кола/автобус, за да можем да предвидим как да се движим с времето след това.
В два поредни дни направихме разходки в два различни района. Единият се казва Shangrila и те изкарва с гледка към вулкана, а ако имаш палатка, с една нощувка можеш да го качиш без проблеми.
Разходихме се в една от най-красивите гори, в които някога съм се разхождала и разбира се разходката приключи с подобаваща гледка и бутилка вино.







На втория ден имахме идея да се разходим около курорта и в подножието на вулканите. Вариантът да качим някой от вулканите беше бързо отпаднал, тъй като знаехме, че са необходими котки за горна част, а момичета нямаха такива.
Така, че тръгнахме от курорта, където ски турингът е абсолютно забранен, по алтернативен маршрут.
Спуснахме се през една приказна горичка малко надолу и подхванахме встрани на една от пистите.





След гората излезнахме сред едни презкрайни хълмчета, в дъното на които бяха трите вулкана.
Тук имаше значително повече сняг от района на Сантяго, а ни казаха, че сега е много малко, тъй като предишната седмица е валяло 5 дни дъжд.







Страхотни меки форми за лежерно каране и някое и друго трикче. Цял ден се мотахме из тях, тъй като времето беше страхотно, а и гледките не по-малко добри, към по-близки и по-далечни вулкани.



Към 16:30 решихме да се връщаме лека полека надолу и да отидем подобаващо да се изкъпен в някой минерален басейн.
Избрахме си си едно по заиграно склонче, като купа, но не по-дълго от 100 метра, което не беше технично.
В по-огрятите му части имаше тънка кора и аз много добре го знаех, а когато има кора винаги карам много предпазливо.
Започнахме да се пускаме една по една, а аз останах последна, за да се кефя до последно на гледката. Момичета се събраха долу на равното да ме изчакат и аз да се спусна.
Беше супер кефско спускане, от тези не техничните, дето се отпускаш и ти иде да викаш от кеф.
Както се бях отпуснала, защото средата на купата беше с приятен омекнал фирн, реших последния завой да го направя голям и да врътна леко в страни на купата, където снегът ставаше на тънка кора. Отпусната, със сравнително голяма скорост и на кеф тръгнах да правя големия страничен завой, със гигантска усмивка на лицето, но усетих как вътрешната ми ска влиза под кората и в следващия момент се озовавам на земята.
Усетих болка, огледах се, видях една ска забита в снега, а другата на крака, който ме боли. Веднага размърдах леко, за да видя да не е коляното. Не беше. Тръгнах да извадя точковия автомат от обувката и усетих , че ми е трудно и боли. Когато извадих обувката, тя рязко натежа на крака ми и се кльофна леко настрани.
Беше ми ясно...усукаласъм го и най-вероятно съм го счупила. Бързо натегнах обувката на макс, за да не усещам нищо и започнах да викам за помощ.
Момичетата бързо се качиха при мен.
Знаех, че имам проблем, болеше ме, но трябваше да съм спокойна.
Бяхме на 10 минути встрани от пистата, но вече нямаше никой защото беше 16:30 часа.
Но отново късметът беше с мен, дори и в този доста тегав момент. В този миг минаха три моторни шейни с клиенти и една от девойките отпраши да ги спре. Единият водач остави клиентът си, дойде, качи ме на шейната, привърза крака ми към тялото си с едно въже и ме свали до единия паркинг. Там трябваше да изчакам Никол да докара колата и да слезнем в града, на час и половина от курорта и да търсим болница.
Вече знаех, че пътуването в Чили за мен приключва, особено след като в болницата ми казаха, че имам фрактура на фибулата и луксация на цялата тибия при глезена и че трябва спешно да ме оперират.
Не ме болеше, дори като свалиха обувката. Момичетата бяха с мен до часа на операцията и даже нон стоп се бъзикахме за някви неща от деня, а приятели ми от Сантяго ми пращаха ободрителни снимки.



Най-тегавият момент бе да се обадя на Сашо и родителите ми, когато в България беше 4 часа сутринта и да им съобщя, че съм си счупила крака на другия край на света. Но подкрепата на приятелите ми даде сили да се чувствам спокойна и да го направя. През нощта ме оперираха, а на сутринта имах нова придобивка в крака. Оказа се, че докторът е един от най-добрите в града и след прегледа тук в България, разбрах, че е направил доста добре нещата. Въобще в болницата се чувствах като на хотел, всички супер много се грижиха за мен и бяха много дружелюбни и спокойни, което караше и мен да се чувствам добре.



Благодарение на това, че не ме болеше, нито преди операцията, нито след операцията, нито до този момент, се чувствах спокойна и приех, че явно ми предстой период, в който трябва да се прибера в България и да си почина малко от далечни пътувания, и можеби да свърша някои неща, които се каня от години да ги направя, като да се запиша на немски примерно...хехе
Така, че станало каквото станало...дет се вика „Рисковете на професията”...



Та така върнахме се обратно в района на Сантяго, прекарах една седмица с приятелите си горе и долу, на рожденни дни и празненства, промених билета си за връщане от 4 ноември на 21 август.
Направиха ми подобащо изпращане и се разделихме с обещанието, че рано или късно ще се върна отново в Чили, където още с пристигането ми се почувствах като у дома си!!!
Всички ме приеха много бързо и определено мога да кажа, че оставих приятели там, а и такива, които ще срещна тази зима тук в Европа.
Приятели, с които споделяхме къща, храна, работа, пътуване, забавление, но и тежки моменти.
Всъщсност май в тежките моменти разбираш кои са приятелите.
Благодарна съм на всички, които ми помогнаха, там и от тук, когато си счупих крака и наистина имах нужда от помощ.
Благодарна съм, че срещнах тези хора и знам, че винаги когато пожелая да се върна там ще имам домове по цяло Чили, както и всеки един от тях е добре дошъл в моя дом, където и да съм!
Благодарна съм на всички, които ми помагат и сега. Няма по-ценно нещо от добрите приятели и семейството.
Благодарна съм, че все пак обстоятелствата се стекоха така, че все пак да съм жива и здрава и да имам желание да продължа да живея така, както искам и мечтая!