Публикувано от mp2 на 1 March, 2016 - 20:37 | Истории

Колиничиуааа ски пътуване

Историята се базира на действителни събития. Всяка прилика с измислени герои или случки е напълно случайна.

Сега. Знам как очаквате да започне една история за ски в Япония – възгласи на удивление и възхвала от ултра модерна техника, дълбока пудра и други неземни чудесии. Разпилени Субарута и Тойоти, Tokyo drifters, палави ученички с къси полички и бели ¾ чорапчета.

Да де, да. И тия неща ги има. Има ги, ама нещо не ни направиха такова впечатление. Или може би не сме били достатъчно дълго там? Или сме остарели прекалено много и не се хвърляме на всичко, което се движи и е от женски пол, за да разправяме после велики истории за невероятна мъжественост, докато се почесваме по космясълите си гърди?

Е така де, да започнат спомените!

-Добре де пичове, Вие какво ще запомните най-много от този трип в Япония? И не ми казвайте „пудрата”, защото това е ясно. Какво друго?

-Ами онсените.

-Добре де. Готини бяха онсените. Ама такова нещо и ние си имаме. Друго?

-Да бе, имаме си онсени. Имаме си жалки „спа комплекси” с безвкусно подбрани плочки, жалък мутро-барок и огромни лъскави коли за мъже с малки п… отпред. Или стари олюпени селски бани, в които те е страх да влезеш денем, защото не искаш да виждаш това, което виждаш. Друго си бяха онсените…

-Аз пък ще запомня брезичките.

-Даа, брезичките. Хубави бяха. Ама друго?

-Е, ами ти де? Ти с какво ще запомниш Япония?

-С тоалетните!

-С тоалетните?

-Да, с тоалетните.

-Ай стига бе!

И така, с кое да започна? Оонче-бонче, счупено пиронче, риба щука, махай се от тука!

ОК 

story_Toilet_Yeroglif

[Toire]

Ха на бас, че не можете да отгатнете, какво е това.

Ама без Google translate моля. Така и моите студенти знаят.

Добре, загледайте се. На какво Ви прилича? На нищо? А първия символ не е ли като мъж, който облекчава своите нужди след много бири? С малко повече въображение и може да се пръкне и „тоалетна”.

Та, тоалетни:

Та значи, преди да потегля за Япония бях чувал страхотии за тоалетните. Нещо за клекала с „шапчица”, която трябва да уцелиш докато си клекнал и т.н. И представям си аз една такава допотопщина, пристигаме и още на летището Радо изчезва по „нужда”. Чакаме го ние, чакаме го, вече направо се нервираме, а него го няма никакОв. Чакаме и чакаме и по едно време, тъкмо когато ще му звъним и се появява юнака със захилена физиономия и телефон в ръце. Сочи снимката и почти със слюнка на уста разправя: „Лелее хора, трябва да видите това. То не е тоалетна чиния, то е като космодрум за изстрелване на совалки. Копчета, символи, лампички… Пък какви работи правиии, да не Ви разправям направо”.

И така, признавам си, че бях чувал и за „електронните им тоалетни”, ама някак си не очаквах да са толкова често срещани и толкова умно измислени. За какво става дума ли? Ами представете си първо, че навън е -15. По Целзий. И после си представете къща с тънички стени и прегради от оризова хартия. И след това си представете как „идва силата”, мощно, неудържимо и нетърпяща възражение, втурваш се и тъкмо аха да си поседнеш и се сещаш за смразяващия допир с ледено студената седалка. Е, точно тук идва първия бонус. Защото седалката е приятно подгрята. Сядаш си и оооо, очакваното ледено изтръпване го няма. Кеф… Сега: да си призная, така и не експериментирах достатъчно с всички копчета с непонятни йероглифи, но поне 3 бяха дружно пробвани и обсъдени. Не заради друго, ами защото си имаха графични символчета. Стоп и две струи водичка с фигурки на мъж и жена. Ако трябва да бъда честен в първия момент не посмях да натискам копчетата, защото струйките вода бяха така нарисувани, че можеха и друго да значат… Ама мечка страх, мен не страх и натискам първото копче. Странни звуци, напрегнато очакване и изведнъж - ха (това се произнася рязко, кратко и с изненада) - водичка. Приятно затоплена. А, то не било страшно беее (знам какво си мислите сега, ама „не е това”). Ама те не били глупави явно японците…

В крайна сметка тоалетните обраха такива дружни овации, че имаше чакане на ред (то как да няма с 8 скиорчета на сериозно количество храна, огромно количество бира, поддържаща спортна химио-терапия). И даже в края на пътуването имаше сериозни дискусии от къде ли си ги доставят Токуда в България и дали да не си организираме внос за лични и приятелски нужди. Ама хайде стига толкова за тази тема, че ще решите, че само това сме правили в Япония.

story_Onsen_Yeroglif

 Тук няма транскрипция. Нарочно. Айде сега да се помъчим. Гледам, гледам и нищо не измислям. Добре де, лявото е може би като бензинова колонка или двуетажна къщичка. Пък дясното, нека да е щастливо човече с кичурче на главата. И нека кичурчето е мокро, за да не го объркаме съвсем с българин на японска бензиностанция с евтин бензин. Добре де, предавам се. Не прилича на почти нищо, ама си е „онсен”. И щом е онсен, нека в къщичката има супер приятна баня с минерална вода, пред нея има басейнче от камъни пълно с топла и леко пушеща вода, а около басейнчето има метър пръхкав сняг. А мокрото доволно човече се е покиснало във външното басейнче, докато върху него се е сипел снежец, после като му станало много горещо се изтъркаляло в снега, после влязло пак в басейнчето и го побили приятни тръпки, след това минало през сауната „ай тъй, ‘шот няма ко’ да пра’и”, след това пък се изкъпало на безкрайно благо измислените душове пред които си сядаш на ниско столче, за да не ти е хич зор. И не се чудило от къде да намери сапунче, защото там винаги си имало поне 2 тубички – с шампоан и с течен сапун за тяло. А след това се излегнало в стаята за почивка с по биричка, приятно хапване или просто ей така… И всичко това за 8 или 10 лева!

story_Onseni

Сега, знам че всички сте виждали онези известни снимки на пре-доволните маймунки, които се киснат в топла водичка, а козината им е покрита с прясно навалял сняг. И знам, че ей сега си казвате „Аааа, аз при тези маймуни не влизам”. Споко. Маймуните са само в един извор, там туристунгели като нас не влизат, а и ние така и не отидохме да го видим…

Та така, онсен е нещо като българско „спа”, ама съвсем различно. Хората са превърнали къпането в „дзен кеф”, а не просто в неприятно неделно задължение, за да премахнат малко от насъбралата се кир и съпроводената с нея миризма. И от там тръгва всичко. И естествените камъни във външния басейн, и малкото подобно на храм покривче, под което може да се скриеш на сянка или от леден дъжд, и елегантното дръвче в съседство, откритата гледка към планината, усещането, че наоколо има само този басейн и природата. Снегът е бонус, който си идва от зимния климат на Япония.

Ако ни познавате ще се досетите, че още от първия ден се потопихме в това удоволствие и „нещата за онсен” станаха толкова задължителни за взимане сутрин, колкото ските, обувките и бирите. А привечер въпросът „къде сега е най-близкия готин онсен” си беше съвсем естествено продължение на възклицанието „ебаси яката пудра…”

story_Tree_Yeroglif

[ki]

Кратко и ясно. Ки. Сега, тук е много лесно. Гледайте го малко, премрежете поглед, погледайте още малко и ми кажете какво виждате в тази перфектна симетрия.

Е не може да не виждате право стъбло, после 2 леко полегнали клона, над тях 2 по-изправени клона, абе от всякъде си е дърво. Красиво, симетрично, елегантно.

Сега затворете очи, представете си, че е с бяла кора, дебело стъбло, причудливо огънати клони и върху тях шапка от невероятно как задържащи се 2 метра сняг. Точно така – японска бреза като от филмите. Ама тях наистина ги има и не са само на един склон, както онзи прекрасен скат на Дългия рид или около каменните реки на Витоша, дето само веднъж сме ги виждали адекватно затрупани за каране (между другото, невероятни!). И тук-там примесени с огромни сахалински смърчове, ако сте в Хокайдо или някой и друг пак много красив явор. Ако може да се вярва на увисналите навсякъде снимки са невероятна гледка през есента, когато миксът от тези дървета прави изключителна палитра от златисто жълто, ярко до пурпурно червено и тук-там тъмно зеленото на смърчовете. Е да де, ама ние ги видяхме затрупани от колосални количества пръхкав сняг в най-слабата зима за последния век на Япония и на всичкото отгоре разстоянието между тях беше точно толкова, та да завиваш идеално, като си на скорост. Ама това последното е за някоя следваща глава ...

story_Brezichki

Като говорим за брезички и дървета, не мога да не напиша няколко реда във възхвала на японското майсторство в обработката на дървесината. За тях тя е дар от природата, а не просто нещо, дето трябва да го крадем от гората, влачим в калта, цепим до сецване и после ръгаме в бълващата лют дим печка тип кюмбе. Идеално. Само това мога да кажа за всяка тънка дъсчица от която после става лека плъзгаща вратичка, в която няма и милиметър изкривяване. Просто бутваш един пръст и с почти нулево усилие плъзгаш вратичката. А малкото вдлъбнато местенце, където слагаш пръстите, за да плъзнеш вратата е от тъмна полирана дървесина и толкова ювелирно изработено… Същия този финес и изящество е във всяка маса, малко шкафче или огромните греди с които е изградена седеметажна конструкция на старинен дворец-крепост. А, почти забравих да кажа за специалната стая за съзерцаване на луната в двореца … Тъй де, кръвожадни самураи и простовати селяни, които гледат ориз…

story_Snow_Yeroglif

[Yuuki]

Оф, тук японците са били пийнали повечко саке. Тъй де, как може от правилната хексагонална форма с множество разклонения да докараш нещо квадратно с десетки чертички. Явно  са измислили микроскопа още отдавна и някой с пинсета е чупил и пренареждал. За да разберете, за какво говоря, ето няколко по-съвременни графични изображения от японски таланти:

story_Snow_crystals

 При идеални условия всичко е кратно на 6. Шестоъгълни плочки с шест иглички излизащи от ъглите им и още десетки, а понякога и стотици фини разклонения. Разбира се, те се докосват една до друга, понякога сплитат, а между тях остава заключен много въздух. Студен и лек въздух… И това цялото формира:

story_Powder_Yeroglif

Това отгоре го разбрахте предполагам…

Ако се питате, какво е общото между тези снимки и Япония – ами всъщност първият човек, който наистина изучава сериозно, какво представляват снежните кристали и успява да създаде изкуствени такива в лабораторна обстановка е Ukichiro Nakaya и той (без изненада) е японец. И как няма човекът да се занимава с такива неща, когато в Хокайдо освен такива кристали не виждаш нищо друго месеци наред… Сипе се, сипе се, сипе се и така докато направи общо натрупано количество за годината от сорта на 15 метра. Аха, вярно го прочетохте! И на всичкото отгоре обикновено се сипят кристали като тези горе, които са характерни за температури под -15C. А, забравих ли да кажа, че тази снимка показва типични снежни кристали за района на връх Асахидаке при точно тези температури. Можете да ги видите в Snow Crystals Museum в град Асахикава (язък, живяхме там и аз да не знам… нищо, за следващия път) и вероятно са заснети от Yoshinori Furukawa. И как да не заснеме човекът тези кристали, като те са най-типичните за района и формират една дълбока, дълбока и лека пудреста снежна покривка сред вече споменатите нежни брезички. И в края на спускането разбира се е съответният онсен… И забравих ли да кажа, че точно там бяхме и точно в това се потопихме….

Ох, не издържах и си пуснах великата песничка на трипа (тайна, че Capelle ще ме убие, ако я назова преди да пусне филмчето) и отидох за биричка…

Тсст…

Чеееп!

(после ще разберете)

Та, пудра. Затова започнахме да си говорим за Япония преди година пияни пред един бар след 2 часа на живо с великата музика на Alt-J. Затова си купихме билети още през юни, затова минахме през перипетиите с шофьорските книжки, затова пътувахме над денонощие по самолетите…

И представяте ли си, най-сетне сме там, на летището, на лентата се въртят багажите и изведнъж виждам табелка с моето име на лентата с багажи… Правя се, че не я виждам. Ама някой друг я вижда и о, да, истина е! Явно нещо са затрили. Нещо мое! Само да не са ските. А заедно с тях в ски сакът и обувките! Дано е раницата с дрехите, чорапите, боксерките. Ще живея, ако трябва и 2 седмици с чифт боксерки и чорапи… По дяволите, ето го сака с дрехите ми!

Shit!

Shit!

Shit!

„Да Ви таковам и у таковата загубени мургавели” на летището в Доха, толкова ли е трудно да видите, че този огромен ски сак не е за Катар, а само трябва да го прехвърлите на полета за Япония?! Ама да, къде сте виждали вие ски и от къде да знаете, че това в двуметровия калъф не може да е боди борд или двайсет кила забрадки…

Юрвам се към гишето LOST, където се сблъсквам с японската смазваща любезност. “Hai, hai, hai”. Усмихнати, леко покланящи се, учтиви. Е да де, ама не знаят кога ще могат да ми намерят и изпратят ските. „Ама разбирате ли, за мен Япония е на края на света, струва ми цяло състояние да дойда до тук и съм дошъл да карам ски, не да се разхождам из Токио и Осака! Искам си ските, защото с други не мога да карам!” „Hai, hai, hai”When will you be able to bring my ski bag? Р-А-З-Б-И-Р-А-Т-Е ли?” “Hai, hai, hai ….”. По дяволите, явно не ме разбират много и само повтарят „хай, хай, хай”. А на всичкото отгоре трябва да гоним следващ самолет… Принуждавам се да подпиша абсурдната празна форма на Катар airways (що за чудо?), със зор ги убеждавам поне на един от листата да опиша, какво липсва, написвам и повтарям 10 пъти адреса ни на ДРУГ остров и още 10 пъти повтарям, колко са важни за мен тези ски в този момент и колко е важно те да ми ги докарат възможно най-бързо. Те продължават да се усмихват любезно …

Следващо летище, вече в Хокайдо, „лова за гушата” една друга японка от същата обслужваща компания, обяснявам й бавно „каков е проблемот”, тя пак „хай, хай, wait here” и запрашва на някъде. И тъкмо когато си мисля, че ме е отсвирила по нашенски и тя се появява от нейде с „Mister Panayotov, we found your ski bag. It is in Doha! Добро утро, няма да е на луната я! Ясно ми е, че не сте я загубили на летището в Токио. Нали, ако това се случи, поне 5 служителя ще трябва да си направят харакири! “They will arrive here tomorrow night, at 20:30 and we will deliver them at your hotel at 23:30”. Даа бе, ‘повервах. Ще кацнат в осем и половина вечерта и някой ще ги метне на кола, ще кара 3 часа и малко преди полунощ ще ми ги докара в едно затънтено хостелче насред нищото… Както се казваше в един виц, „ха дано, ама на дали…”

С буца в гърлото казвам „Thank you very much” и намирам останалите, които вече пият доволно бири, а след няколко минути се товарим в буса-майка и потегляме към централно Хокайдо. Сняг. Път. Сняг. Път. Дрямка. GPS. Дрямка. Сняг. По някое време Радо кове спирачки насред нищото пред една къщичка, наоколо е снежно поле и казва „тук трябва да сме”. От къщата изскача пич по чехли (около полунощ е и е нейде къде минус 10), покланя се, „hai”, „welcome”, след минути сме стоварили една къща раници и сакове (без моят ски сак), разметкали сме се като „у дома си” и се наливаме с бири сред огромното количество стриктно подредени комикси и прикрити Хентай списания (това няма да го обяснявам, проверете в teenproblem.net).

На следващата утрин бусчето се носи по снежните пътища към митичното Асахидаке, аз дремя в унес от това, което в последствие ще осъзная, че се нарича тежък jetlag”. Пристигаме, снегът е безумно много по нашите стандарти, всички подскачат превъзбудено, а аз взимам радиостанция в ръка и се отправям с клюмнала глава да търся в кой от тези сиви хотели може да намеря нещо под наем… Не очаквам много. „Yes, you have rental ski shop?” Уау, може и да имам късмет… Зареждам се пред затвореното гише, вътре има учудващо малко ски и с надежда започвам да чакам. След минути се появява симпатична японка по чехли, явно съм я събудил, чува кой номер са краката ми и леко ококорва очи. Ама на дали защото е чувала за пропорциите в човешкото тяло, ами защото такива номера явно нямат. С извинителна усмивка ми подава най-голямото възможно. Навирам се със зор и болка вътре, изобщо не е ОК, ама нали съм тук, в Япония, на края на света… После идва ред на ските. Какво? Това? Ама това са ужасно къси и ужасно тежки ски за писта, а тук дори нямате писта! “Yes, I know. I am sorry”. Гледам тъжно и се чудя какво да правя. В дясно се виждат едни къси, но читави Line-чета. “And these? Oh, these are private. Oh, what a pity!” Гледам още по-отчаяно. “So, you need them only for today afternoon? Yes? OK, then take these, they are mine!” Ай стига бе! Мацката ми предлага личните ски! За миг си го представям това в Банско, ама само за миг… ОК. Сдобивам се със ски поне 40 сантиметра по-къси от моите, обувки 2 номера по-малки, давам само 100-на лева, за които после губя бележката и разбира се, няма как да си ги поискам от Катар. Естествено никой не ме чака, добре, че поне са ми пратили sms, че раницата ми е при касиера и мога да почакам да се качим заедно! Друзята пристигат, не са безкрайно „уау”, говорят за голям студ и вадят каквито дрехи, допълнителни ръкавици и шалчета имат в раниците. Купувам „билетче за щастие” и сме в кабината. Горе ме подкарват по някакъв траверс, който ама хич не ми е комфортен с тези пластмасови обувки с размер на еспадрили за технично катерене! Стигаме до някакъв склон, поглеждам, ами то това са си само 10-на завоя това бе. И има следи даже! Ох, ще се прежаля! Потеглям, снегът е супер, наклонът е добър, ама това на краката ми стиска и боли, а това под краката ми шава като лудо и си ходи на където си поиска. Определено не най-доброто спускане в живота ми! Решавам да съм „дзен”, стискам зъби и стоически понасям студа по трансферната пистичка надолу. Повтаряме с малко по-добра линия и светлината изчезва!

story_Transfers

В буса пак съм в тотален унес, говорим си нещо за онсен, който Тошето (нашият хазяин) ни е препоръчал горещо и заспивам. По едно време се будя пред хотело-изглеждаща сграда, всички се разтоварват и взимат кърпите, аз ги следвам. Влизаме, просторно фоайе, жена ни показва със знаци, че трябва да си свалим обувките и от там насетне сме по чорапи. ОК, подът е приятен сламен камъш. Питаме нещо за бански и ни обясняват „Oh no, Japan onsen only naked”. ОК, и ние така го разбираме, сега оставаше и жените да са с насJ

След минути сме в топлия басейн, наоколо е сняг, леко горчивото усещане за прецакан ден се изпарява, отпускам се, кеф, животът можел да бъде хубав…

Малко по-късно сме в „салонът за почивка”, ядем японски вкусотии (ама добри и сготвени даже), пием „Сапоро класик” и животът е още по-хубав…

Вечерта засядаме в общата стая в хостела, от някъде се появява много качествено уиски, Максо черпи за новородения си син Борис. После се появява още пиене, Ричи също има да черпи за няколко месечен младеж. Бирите се леят, бутилките изчезват, хахо-хихи, привикваме Тошето при нас, той вади бутилка ромец и започва да си пие. И тъкмо като ще приключваме и Тошето става и излиза от хостела. А е поне 23:30. Или е ТОЧНО 23:30? Ами да, Тошето влиза в хостела и влачи ултра-тежкия ski bag на Момчи! Айде стига бе, тия хора в’ерно го доставиха посред нощ, насред нищото, точно в обещания час! Японци! Смях, радост, още пиене, после Геша що се сърдеше, че не можем да станем сутрин!

story_zapoi

На сутринта навън е ясно и ледено студено. Със зор се разчупваме, товарим бири и ски обувки, Радо захапва волана, малко дрямка и след час сме на местния Петрохан. Предишната вечер сме огледали карти и записки и сме се отправили към местенце, където няма лифт, но има „удобен помощен път” и според нас може да се играе схемата „един кара буса, седем карат пудрата” и да се въртим. А, има и други като нас, не сме били ние най-хитри на света…

Правим няколко прекрасни спускания в дълбока и мега лека пудра, денят лека-полека се изнизва и най-накрая се разделяме – няколко ще попантим малко и ще се спуснем със ските през една горичка към мястото на срещата с другите – местният онсен насред планината. Сега, знам, че ще Ви се стори абсурдно да пантим на края на света, ама си беше прекрасно. Тихо, лекичко, при променящата се към късен следобед светлина, с откриващи се гледки към вулкана над нас и причудливите брези наоколо. Спускането беше лежерно, красиво, swift, silent, deep. И най-накрая със ските спираме точно пред онсена. Ако знаехме как, можеше да влезем и право във външния басейн… Поне за мен този онсен спечели овациите! Ще споделя тайната – Токачидаке! Трудно е да го опиша, просто не го изпускайте, ако се запитите към Хокайдо!

Вечерта рутината се повтаря, уискито на групата изчезва, на следващия ден пак ставаме адски трудно и след час Радо ни разтоварва в основата на гондолата на Асахидаке. А, какво става тука бе? От къде се взе тази пудра? Нали по прогноза беше 10 сантиметра само? И нали щеше да е тихо? Ами защо продължава така да се сипе?

Следва нещо, което бързо оценяваме като „10 от 10” по скалата на възможно най-добрия сняг. Не е ултра дълбоко, само 50-ка нов, но е тооолкова лек… Марто и Йоаннче, специално за вас: точно като онзи прекрасен ден на Витоша, Вие го помните…. Склонът е къс, но кефът е голям… Трудно е да го опиша, ами просто вижте снимките в галерията на Capelle…..

Така, видяхте ли ги? Ами вечерта беше същата, пак много бири, пак хахо-хихи, пак трудно заспиване, защото в България все пак е 7 сутринта, когато трябва да си легнеш в Япония…

Следва леко рисково отправяне към курорт, за който знаем, че е с готин терен, но е „ако Ви хванат, ски картите Ви заминават….” Решаваме, че винаги БАССЕС illegal рулира и ще рискуваме! Стигаме, купуваме карти, качваме се на гондолата. Пристигаме на горна станция на лифта и точно над главите ни е стръмна и рядка гора, от която изскачат карачи и никой не ги гони, за да им вземе картите. Ха? (произнася се кратко, рязко, с тънко гласче и крайно изненадано)

Качваме се на следващо седалково лифтче (специално за Цеко – мега старо и работи идеално), виждаме лепенката на лудия козел, оставена на един от стълбовете от Ричи преди години и в следващия момент очите ни са в околните склонове, дълбокия сняг и следите в него. Я, май се кара тук извън пистите и май не взимат картите…. Това, което последва е както някой каза „Банско, ама на анаболи…” Страшна пудра, дълъг склон, добър наклон, страхотни брези. Абе кой каза „кеф”… И всичко това май се повтаря през седмица тук. А ние за този сняг чакаме има-няма по 10-на години…

За завършек на деня Ричи ни отвежда в местен суши ресторант, който е “must see”. Малко местенце, има нещо като голям бар. От вътрешната му страна има „празно”, в което майсторите въртят сушитата и другите японски екстри. Клиентите са отвън, а помежду тях се търкаля една лента, на която майсторите слагат чинийки с различните нещица. Като ти хареса нещо си го взимаш и хапваш. Накрая ти броят чинийките и така плащаш. Ама плащаш нещо като 20 лева за добро наяждане с много качествено суши. А, забравих да кажа, как те посрещат. Влизаш си значи и шефа се провиква яко „Чееееп” и всички повтарят след него в дружен вик „Чееееп”. Не съм сигурен, дали разбираха хорицата, какво викат на нашия език, ама нас ни грабна веднага и стана кодово възглъсче на пътуването…. Чееееп

За следващите дни какво да Ви кажа - почти скучно повторение на още от същото. Пудра, онсен, бири, спане, пудра, онсен, бири и така… А, посетихме един курорт със звучното име Куро-даке, където вятърът беше играл много и даже имахме завои в кора и няколко метра съвсем без сняг! Ей така, просто колкото да ни напомни, че и това го има в ските и не е само бездънна лека пудра!

В един прекрасен момент обаче нашите дни в приятното хостелче свършват и трябва да се местим. Планът е да станем брутално рано, който иска да яде – да яде, който иска да тласка – да тласка и кой каквото правил/не правил – в 7 в буса, прегазваме 4 часа шофиране и атакуваме Rusutsu, курорт, известен с много хубаво каране в гори и в района на нашата следваща цел – всеизвестното Нисеко. Хубаво. Ставам насила, домъквам се в общата стая, където Максо вече сърба задължителното кафе и се чудя на тримата швйцарци, които явно също ще пътуват и са станали преди нас. Малко моткане, лека-полека всички са станали, швейцарците изчезват и можем да започваме с трупането на нашия колосален багаж във фоайето. Разбира се, започвам с най-важното –ски обувки, раница и другите неща за ски. Влизам в стаят за сушене на обувки, навеждам се и… а, това не са моите обувки! По езикът на моите има кръв от нелепата ми травма преди заминаването, а тези са чисти! Сигурно са на Иво, и той има такива. Посягам към другите обувки от същия модел и … а, ами и тези не са моите. Бърза проверка, тези не са моите и тези не са моите, други такива няма, какво става тука бе, SHIT! МОИТЕ обувки ги НЯМА! Е не, не може да бъде! Няма как в един трип два пъти да ми изчезва нещо за ски! Мисля трескаво, бързо се разбуждам, прехвърлям възможностите през главата си и все стигам до един извод: Швейцарците са ми взели обувките! Моите обувки, които са 2 номера по-големи от техните! Тегля им поне 5 цветущи, опитвам се да се набутам в оставените ми чужди обувки, но хич не става! Двоен Shit! Будя бързо Тошето, опитвам се да му обясня, колко е зле положението и бързо да ми намери от резервацията телефонът на тези улави момчета, той мига бавно, не разбира, не може да се разсъни и да включи на моите обороти. По едно време вдява какъв е проблемът и ми намира телефона. Трескаво набирам и чувам моят любим език, който ми обяснява, че „кайне връзка с този телефон”… Ами сега? Спрели са си телефона. Някой по-модерен се сеща за фейсбук, започва се трескаво ползване на нови технологии, ама този швейцарец не си е влизал в профила от над месец… Бързо претърсване на приятелите му: А, този оръфлек с брадичката не е ли един от другите от компанията, а, и той не си влизал в профила от сума ти време.. Някой със същото име в приятелите му? А, да, млада жена, сигурно трябва да му е жена или сестра, все ще знае как да се свърже с него. Бързо съобщение колко са загубени брат й и приятелите му и как веднага трябва да се свържат с нас и се просваме отчаяно на дивана. Явно така ми е писано, явно ще си отпътувам без обувките и ще търсим решение по-късно. И изведнъж – хоп, получаваме съобщение в стил „we are very sorry”. Не ми сорвайте, ами казвайте бързо къде сте и къде ще ни чакате? Аха, на магистралата в нашата посока, спирайте бързо на първата бензиностанция и да не сте мръднали… Как да е, в крайна сметка намираме моите обувки оставени в едно магазинче, връчва ни ги най-симпатичната японка до момента и продължаваме с мръсна газ към следващата пудра, все пак отново съм „в бизнеса”

Та, Нисеко. Митичното Нисеко. Тук можем да ползваме реплика от страхотна българска анимация „Аааа да. Нисеко! Познавам един, който е бил там и се е завърнал жив!”

Та същото това Нисеко с многото пудра от филмите е… огромно, луксозно и препълнено с австралийци. Страшна паплач, нещо като англичаните из европейските курорти. Возят се с лифтовете, превръщат набързо пудрата в бабуни и после се наливат много с евтината за тях бира и се тъпчат с junk food. Ние пък спим в хостел, който е бивше училище, температурата в коридора е 3 градуса, от нея ни дели стената от оризова хартия на мини стаята ни, не можем и да си помислим да се изкъпем в ледената баня, а и на всичкото отгоре тоалетната е от едно време и няма подгряващи се седалки! Накратко, Нисеко не ме изкефи хич с изключение на най-малката му зона, която (както винаги) се оказва cool. Един лифт, от високоговорителя леко регенце, в горите се намира неогазена пудра, а в ресторанчето има мъдри хайку табелиJ

story_NISEKO_Moiwa_i

Далеч повече ни харесват най-разни готини курортчета на по час пък (пак път) като например Kiroro, в които пудрата е много, дръвчетата са големи и карането е спокойно и готино. Уви, и тези хубави дни свършват със славно напиване по време на което дори съм правил стейдж-дайв в някакъв бар, а от тупалките на голям и сърдит австралиец ме е спасила май само респектиращата бройка на нашата компания. И на всичкото отгоре в това време „леко попридъмпва” и наметква 50-на сантиметра много лека пудра ей така, просто за да се изгаври с прогнозата за 10 сантиметра на сноу-форкаст… На следващата сутрин главите са безкрайно тежи и нямам спомен, как точно се оказах в самолета за южния остров, който за наше щастие е огромен и почти празен и всеки си завзима по 4 седалки, за да ги превърне в удобно легло за едночасова дрямка.

story_NIseko_popridampva

Пак в Токио. И пак екшън. Оказва се, че просто не можем да се намерим с Къртача, който е на друг полет. И така 4 часа! Чакане, лутане, псуване на моя телефон, който определено не работи добре с интернет и когато най-накрая се откриваме става ясно, че има 2 терминала с номер 1 и два с номер 2. И когато Къртача пише, че е на bus stop 8, а аз съм в същия момент на bus stop 8 и него го няма и се чудя дали не се е скрил нейде и се бъзика с мен, всъщност той бил нейде съвсем другаде… Как да е, намираме се, нахвърляме се в новия бус, който е още по-шокаритетен и дори си има автоматична врата и газ към Матсумото – красиво японско градче, което ще ни е базата за следващите дни. Там ни очаква страхотна автентична къща, която просто ни оставя без дъх и не можем да спрем да й се кефим. За следващите дни целта е района на Хокуба – конгломерат от няколко големи курорта, известни като базата на олимпийските игри от Нагано. Теренът е огромен, „декорът” е страхотни склонове и зъбери с вид на Алпите (то това са си японските Алпи), обаче положението със снега не е каквото трябва да е. Количеството и качеството са като в Европа, сблъскваме се с пролетни температури и реален страх от лавини по огромните склонове на „бек кънтрито”. Е, правим следи в пудра в курорта, който ще остане с кодовото име „Хакуба Хапни One”, ама не е като на северния остров преди дни. В крайна сметка от няколкото дни тук запомням 2-3 неща: онсена с изглед към планините, друг онсен в една тиха долина, където се надявахме да открием японския La Grave, но открихме огромен лифт, който не качва скиори иииии случайната среща с швейцареца, който заформи сагата с обувките! Представяте ли си! И се правеше, че не ни познава! А ние знаете ли какво направихме?

А?

Не познахте – нито го набихме, нито го псувахме, държахме се културно и възпитано и отидохме на онсен!

story_Hakkuba

За финал на японския трип решаваме да се изгърчим с още едно ранно ставане и опит да направим последни завои в съседната на „Хапни One” зона. Бинго! Малкото (само 20-на или 30-на сантиметра) нов сняг е идеална пудра, времето ни дава дупка в мъглите и се нахвърляме на страхотен маршрут по безкрайно и много интересно горско било със стръмни букови гори. Е, и там се понаиграваме малко с един водопад, ама се измъкваме безаварийно и от спускането остават хубавите спомени и прекрасните гледки!

Няколко часа шофиране сред красивите хълмисти долини, после един час по безкраен мост сред небостъргачите на Токио, 11 часа полет, няколко часа сред джигалите на летището в Доха, още няколко часа в самолет, спор със стюардесата, която не знае, че ние не се напиваме толкова лесно от няколко бири и отказва да дава на Къртача по 3 на веднъж за „мен и моите приятели” и сме в топла София, където ни посреща драматично положение със снега и късно-априлски температури в началото на февруари … Поне сме в прегръдките на любимите ни хора и със сладките си спомени чакаме 22 март, когато ще дойде новата Цурка и ще направим едно „японско” и в нашите гориJ

Аригато гозаймааас!