Публикувано от vga на 11 May, 2017 - 13:58 | Истории

“67% от родните политици приемат за подарък към народа парите, които не са откраднали, а са изхарчили.” - този статус на “Българска статистическа лаборатория” ми се върти из главата, докато в една ранна априлска утрин шпориме със задоволителните 130 по новоизградената магистрала Струма. Спускането към Дупница е дълго, но за сметка на това - топло. Отворили сме прозорците да се разхлаждаме, а Джеф от Джая е сигурен, че ще се намери кой да постави буумбокс на гроба му един ден. Аз пък съм сигурен, че косо падащите лъчи описват непознат пейзаж високо в открилата се пред нас планина. Красото явно си мисли нещо подобно, защото зяпа дерето, виещо се до красиви, грубовати склонове, и пита многозначително - “Абе, каков е тоя Лаграф там?!”

Помислям си, че изглежда някак непознато това парче планина - зъбати върхове, огромен терен за каране под тях, но някак толкова далечни и диви. Миг по-късно се сетих, че от скалата до х. Иван Вазов, от която се говори по телефона, се вижда точно това парче магистрала, по която се движиме към Дупница. Плесвам се сам - бива ли да сме такива морони! Та ние баш натам сме се запътили!

Планът е елементарен. За разнообразие, традиционното ни посещение на хижа Вазов ще се осъществи по по-добър и бърз маршрут. Известен съм с това, че намирам пантенето за една от най-солидните човешки грешки, които сме успели да си втълпим, че си струват. Дали от обувките, дали заради тежестта на ските и раницата, но оправдание да не ми се прави и крачка повече със залепени колани, винаги се намира. Възможността да не мъкнеме от 7те Езера до Отовица, и оттам до хижата, се беше загнездила в съзнанието ми до степен, че успях да убедя още 5ма души да “ги водя”. Намислих да ги прекарам през град Рила, откъдето да вземем джипове от мои приятели и да се качим с тях по билото до ВЕЦ “Калин”. Пътят е попадал в снимка на всеки уважаващ себе си пейзажист, който е прелитал с колата си към Гърция и е щракал масива над коритото на Рилска река с телефона си. Гледката, оказва се, винаги е хващала окото и на Капеле, Мариела, Иво и Ванчето и те с охота приемат разумното ми обяснение - “гледайте сега, зимата беше много зле, това е южен склон, надали е останал много сняг по пътя, ще можем да се качим с джиповете много нависоко, почти до Голям Калин, и оттам до хижата колко е?”. Пътят е чудо на австрийската инженерна мисъл и се вие в остри серпентини до 2400 м., което е отлична отправна точка за псевдо-пантьора в мен. По серпентините се вижда, че има задържал се сняг и от разположената на 15 км магистрала, но аз съм проучил нещата в УйТиПедя и знам, че вертикалната водонапорна тръба на ВЕЦа е с денивелация 150 метра, така че каквото и да става, където и да се наложи да оставиме джиповете заради навевките, ще пантиме най-много 200 метра и оттам сме по големия склон на Калин-а до хижата. Всичко това е прозвучало толкова истинно на Иво, че той най-после е съзрял възможността да си носиме достатъчно количество бира на хижата! 3 стека по 6 броя двулитрови. Пиринското е в промоция пролетно време и двулитровите са се превърнали в 2.8 литрови, още в завода. Този факт не ни разколебава за разпределението из раниците, но не позволява носенето на допълнителни дрехи.

В Рила джипове не се вижда да ни чакат на уговореното място. Звъня по телефона - “А, ма ти защо не ми се обадИ да кажеш, че ще идвате, аз мислех, че сте се отказАли… тя Витарката няма акумулатор, няма бензин, няма документи, гумите са без въздух и не е палена от три години. Втори джип няма.”

Красото изведнъж става по-скептичен относно организацията, но взима ските, отнася ги в зеленото свежо поле до един разпаднал се Чавдар и си прави лайфстайл фотосесия, защото знае, че тоя Фейсбук няма сам да се напълни!

Набързо пълня туба бензин и туба газ, свалям акумулатора от Опела ми, помпам гумите и се потя. Не по-малко от 18 градуса е, а е 8 сутринта. Палиме джипа, а той започва да се тресе неистово, сякаш хиени са го наобиколили и го плашат. Вдигаме капака и разбираме защо. Няма и течности в тоя двигател, но пък въздухопровода е като от хартия и е скъсан от гладни мишки. Цялостно. Скиори сме, решаваме проблемите един по един. Ролка хартиено тиксо и ролка дъктейп по-късно, оборотите на двигателя се нормализираха до 2200 и решихме да пробваме дали колата е в движение. Колата не е в движение. Съединителят не позволява включването на първа. Красото, обаче, вече е натоварил багажа и ще търсиме решение и на този проблем. Той го намира в изтичването за първа бутилка бира до магазина, а аз и собственика на машината се завираме при раздатъчната кутия, която поне очевидно грес има достатъчно, макар и извън нея. Виждаме нещо разкачено, закачаме го със стърчащите винтове и О! Витарата успява да предаде движение от коляновия вал до поне едно от колелата си. За всички ни става ясно, че в тази кола повече от двама няма да се возим и Капеле решава да си кара Субару-то нагоре до върха. Защото съм му казал, че пътят иначе е много хубав и няма от какво да се тревожи - чисти се и се ползва ежедневно от служителите във ВЕЦа. Това донякъде се оказа единственото реалистично нещо, което бях изговорил пред групата…

Другата истина е, че пътят е действително много красив! Започва от селцето Пастра, на пътя за Рилски манастир, и се вие покрай реката, започваща от язовир Калин. Карането е главно по било, но се минава и през разпъпила гора, след която започва стръмния пасаж - отвесни дерета и все по-тесен път. Тесен от сняг. Сняг, доста по-ниско отколкото изглеждаше от магистралата. В крайна сметка стигаме до първата от серпентините, което пак бива, защото вече копахме преспи няколко завоя по-надолу. Зарязваме машините насред пътя, с гуми затънали в сняг, и разумно заравяме дълбоко в снега една Пиринка за когато се върнем.




Аз не помня някога да ми е тежала така раницата! На мен се паднаха 3 от двулитровите, литър уиски, литър ром, храна за 3 дни и обичайните планинарски принадлежности - гащи, тоалетна хартия, четка за зъби, чорапи, свещи, мащерка и пъпеш. Усещам се леко интоксикиран, леко потен и с леко болящи рамене. А още не съм направил и крачка нагоре. Тук някъде започна да ме гложди едно съмнение - тия серпентини ги помня да са десетина, след тях имаше къщичка, след нея стената на язовира, след него платото до Малък Калин, след него Големия Калин, след него пускането, след него досадното измъкване до хижата. Ние сме под първата серпентина, а втората дори не се вижда в далечината и стръмнината. Но пък знам, че денивелацията ще е максимум 200 метра и ще я отбутам дори и с още една двулитрова на гърба. Замислям се дали да не вземеме и скритата. Правя първа крачка нагоре. Заболяват ме и краката. 18те градуса от Рила са се превърнали в 14 на 1700 метра, а слънцето пече сякаш утре няма да изгрее, да му го фукна и на него… Спирам след три крачки за почивка и осмисляне. Защо сме на 1700 метра? Връх Калин е поне 2600 метров… Объркан съм, но нали вертикалната шахта е дълга 150 метра? Това във второто изречение, дето го пишеше, че падът на водата е 740 метра, надали е релевантно за нашето пътешествие? Увереността в крачките на Капеле и Батко ме окриля и разкъсвам оковите на лошите мисли. Поне е хубавко наоколо, виждаме чак до Македония, покрай нас търчи и се препъва река, а и набираме бързо височина до последната серпентина. Там вече ясно си давам сметка, че съм сбъркал - и с километрите до върха, и с представата си за мащаба на платото, и с идеята, че това всъщност е по-далавера отколкото да минеш през 7те Езера. Осъзнавам, че и другите вече не са така убедени, че върха е “Ей сега бе, сигурно още 15 минути, надали повече от 100 метра денивелация ни остават”, защото чувам как Батко изпъшква и казва - “Абе, тия бири… как ще ги свалим до хижата? На мене нещо ми тежат и мисля като стигнем върха да ги пуснем надолу по склона една по една и ще ги настигнем и съберем в дерето на реката преди хижата. Ще полетят малко, ама пък ще си спестим доста!”

Дали заради приближаващия слънчев удар, дали защото толкова си ни е акъла - на никой това не му прозвуча като лоша идея. Само Красото отново е пасивно-скептичен - “Е, как ще ги пуснем бирите по тоя баир бе, ами ако някой се изтича от хижата и ни ги събере преди да сме ги настигнали?” Аз предлагам да изпием едната, така и така почти сме стигнали горе, нали. Отваря се без допълнителни думи. Става ясно, че за да осъществим замисъла е по-добре да се качим на вр. Малък Калин, защото северната му стена е с по-удобно изложение и бирите ще се струпат по-близо до хижата.

Пак запантваме, за да можем поне да ги зърнем тия върхове. Пантиме здраво, но не ги виждаме. Пак пантим и в далечината на едно плато, сякаш на 4 километра от язовирната стена, на която пием бира, виждаме куличката и Малкия Калин. “Това е Големият Калин, а това до него по-високото не знам какво е” - казва Капеле, чиито интерес към ските рязко е спаднал след като си губи цигарите в кишата. Мисля, че температурата вече е 20 градуса, снегът и групата ни са пред логичен разпад. Не можем да го убедим, че това “не се ебаваме” е Малкият Калин, а онова на майната си след него е Големият. “Еми като и без това сме тръгнали на майната си, никакво пускане на бирите от Малкия” - заключава уморено той.

Сега, не че всеки път по време на пантене не си мисля “Никога повече”, но този път стигането до билцето на Голям Калин е свързано със същинско оцеляване. Убеден съм, че върхът и препичащото го слънце са решили да ме убият и сякаш на голото бяло платно е изписано “Никога повече, тъпанарЮ”. Пия вода за първи път от миналия октомври. То си било имало своя чар и смисъл. Със сетни сили подсичаме Малкия Калин, последно върло на Големия и… стоварваме раниците, за които вече знаем защо се мерят в литри. Литри Пиринско. Веднага става ясно, че в този ден, бири по този склон, няма да летят сами. Представяме си как някоя бутилка се удря в скала, капачката й се отвърта и напиращата газирана течност изхвърча от нея със силата на ракетна струя. Халюцинацията ни смущава с реализма си и вместо това си я отваряме ние, за да се отърсим от преживяното на ум. Иво предлага алтернативен подход: „Добре бе батка – дай да хвърлим една надолу и да видим какво ще стане!“. Красото е категоричен: „Това е като да правиш краш-тестове с живи хора бате, не!”. Зяпаме хижата отвисоко, а слънцето е съмнително ниско. Направо си залязва. Оказва се, че гореспоменатите, хипотетични, при най-лошо стечение на обстоятелствата, 150 метра днвл. са били всъщност 850 до 900 и сме ги катерили далеч повече от 5 часа. Или GPSа на Капеле е развален или си има добра причина хората да подхождат откъм Отовица…

Карането на ски до хижата е със съмнително качество. Не виждам някой да има сили да си носи раницата на гръб, не виждам и някой да е уцелил ваксата - ските вървят в сянката, но там, където е огряно от слънцето, кишата ни спира. Докато бутам и надолу, решавам да прекратя пантьорската си кариера, докато не навърша годините на Ники Пеков.

Чувал съм старите хора да казват, че човек не е познал завистта, докато не е погледнал в очите на турист на хижа Вазов, който жадно те гледа как унищожаваш стек, по стек бира. Бяхме разчели разхода за трите ни дни там. Влезнахме в преразход на първата вечер. Осъзнахме защо социализъма и комунизъма нямат никакъв шанс да проработят сред разумни същества - нуждите ни винаги ще надвишават възможностите ни да донесем.

Нуждата от каране на ски във втория ни ден се изроди в едно абстрактно масово голо пускане с Калините за фон, което ще остане завинаги в историята на българския фрийрайд, както и в очите на жадните от предишната вечер. Мотивацията за приключения ни застигна чак в последния ден, когато пуснахме последователно Голям и Малък Калин, които от магистралата ни изглеждаха толкова Лаграфски. Пропантих отново чак тогава. И пак за последно. Сега знам точно откъде искам да минава лифт.

А скритата двулитровка при колите ли? За да е пълен апокалипсиса, и за да мога да спечеля приза “Най-коварен организатор на ски събитие” - преспата около бутилката се беше стопила и тя лежеше самотно на припек…

Виктор Аракчиев