Публикувано от Emo_bagecheto на 8 March, 2005 - 13:18 | Истории
От днешна дата през няколко дни ще публикувам разкази за отминали ски времена, затрупани със сняг планини, вълнени пуловери, клинове и много кураж.
Тези разкази са извадка от книгата "Белите планини", издадена през 1976 г. от издателство "Медицина и Физлкултура", автор Никола Миронски.

Първи срещи

Новата хиляда деветстотин тридесет и първа посрещнахме всред приказната природа на Рила, ако така просто може да се нарече картината, която прозираше през сипещия се сняг над гората и поляните, над скованата в ледове река, над скалите и гостоприемната кокетна дървена хижа Скакавица. Тя беше още нова, строена едва преди седем години - първата туристическа хижа в България.
Времето, по-скоро топло, отколкото студено за сезона, "работеше" за нас. Малката ни група, от една девойка и трима планинари, искаше да ознаменува първия ден на идващата година с премиерното преминаване през Седемте езера, връх Дамга до Карабунар и оттам да слезем в Рилския манастир. Този маршрут в тогавашните ни представи не изискваше нищо друго освен желание и време.
Та за нас "морето беше до колене", а върховете - "трамплини" към по-емоционални постижения.
На другия ден след приятно прекараната новогодишна вечер край топлата печка още първите стъпки ни показаха, че снегът може да бъде и не чак толкова добра предпоставка за някои ски-походи. Като водач ми се пада "честта" да правя пъртина и добре поне, че снегът беше сух и лек. Дирята от нашите ски беше дълбока и странно оцветена - светлосиня.
След продължителното хлъзгане по вододелното разлато било на Сухия чал за около два часа стигнахме до височината под второто1 езеро - Окото. После се наложи да свалим ските, за да изкачим стръмнината до първото езеро -Сълзата. Естествено ние виждахме само очертанията на езерата, които ед-ва-едва личаха под снежната покривка. Изкачването ни се затрудняваше от свличащия се дълбок преснонавалял сняг. На превалчето между двете езера поставихме отново ските. По-късно, когато много пъти преминавах със ски по тези места, разбрах колко много сме рискували в този участък тогава Всеки от нас си избираше свой път и не знаехме опасността която ни е грозела.
С няколко снимки към останалия ниско под нас връх Харамия и циркусите на Седемте езера отбелязахме началото на мечтаната премиера.
На връх Дамга на всички посоки пред нас се откриваха чудни панорами. На изток, оттатък обширния циркус, в който лежат Урдините езера, и над дълбоката долина на едноименната река се извисяваше веригата Рупите (по-късно бяха конкретизирани с нови имена почти всички върхове, езера, дерета, стени и други обекти за туризъм и алпинизъм, които се намират в този дял на планината: Мальовица, Злият зъб, Ловница, Купените и т. и.). Далеч зад тях - високото планинско било с първенеца на Рила и Балканския полуостров връх Мусала На запад - друг планински свят. На преден план - ненабраз-дяваните още от ничии ски склонове на Дамга, Сейменски рид и разлатите Пазар дерета. Зад тях -с пределна яснота се издигаше внушителният масив с няколкото лични върха - Калин, Поличите и други, който създаваше впечатление на самостоятелна планина. Далеч на север, а зад ниските Лакатишка в синкава омара бе Витоша, а на юг над мъглите, който постепенно прииждаха от долината на Рилската река, се очертаваха контурите на Пирин.
От Дамга се спуснахме по системата "кой както може" към седловината Топилата. Парцаливи късове мъгли все по-често ни посрещаха, докато оттатък близкото източно ребро на връх Върли попаднахме напълно в техния плен.
Предстоеше ни да минем по стръмния, загладен от дебела снежна покривка склон. Той предлагаше хубаво спускане до окрайнината на гората в местността Равна, където се намира манастирският говедарник. И все пак образувалата се заледена корица върху снега поради югозападното изложение създаваше голяма опасност от подхлъзване. Нашите ски не бяха обковани с железни кантове. Беше 1931 година, когато още се спореше "за" или "против" кантовете.
Ние можехме да минем и през връх Баучер все по билото, но там нямаше да използуваме ските. Изворът Кара-бунар, дълбоко вкопаната в земята пътека и други неравности посклона бяха добре замаскирани от дебелата снежна покривка. От друга страна, Надя Божкова и Иван Милчев (млад юрист от София) несигурно владееха ските. Това създаваше също несигурност, непредвидена при лекомисленото решение, взето при съвсем друга обстановка в София, за състава на групата и за маршрута. Другият член от четворката беше моят незаменим приятел Владислав Загоров (Зорето) - отличен плани-нар. Това той още веднаж доказа от случилото се на стотина метра от началото на спускането ни по склона, някъде към Карабунар.
Малко преди това поради дългото пързаляне на широки серпантини взехме решение аз да избързам, за да намеря началото на пътеката в гората за манастира. Дебелият сняг беше изменил очертанията на всичко, а да се намери пътеката, когато станеше тъмно, бе съвсем невъзможно.
Едва бях изминал десетина метра и чух вик. Обърнах се, но видях само двама, които ми сочеха някъде надолу - липсваше Зорето. Върнах се бързо назад и го видях зад едно малко възвишение, легнал по гръб, надолу с главата, виси на забитите задни части на ските си. Трябваше да действувам бързо. Отидох зад него, забих щеките си и стъпих на колелцата им. След това извадих под кръста му откъсналия се от каишката фотоапарат, който неизвестно как се беше озовал там. Свалих му едната ска, като предварително забих и неговите щеки така, че да има сигурна стъпка, и чак тогава му помогнах да се извърти колкото да стъпи на колелцата на щеките си и да стане. После измъкнахме другата ска от снега. Най-сетне поставихме и освободената преди това ска.
Зорето се спаси поради съобразителността си: при подхлъз-ването си пада (на това място наклонът бързо се увеличава), но още при първите метри надолу се досеща да забие ските в снега и успява. Иначе... далече долу е дълбоката долина на река Елешница и там... -но за нестанали работи нека да не говорим!
Продължих съгласно уговорката и вече се бях отдалечил на около 150-200 метра от приятелите си, когато чух гръм, наподобяващ силен, но притъпен от разстояние оръдеен изстрел. Движех се с неголяма скорост. Това ми позволи озадачен да се огледам за миг. Последва слаб трус и усетих, че се движа върху обширна снежна плоча в нежелана от мен посока. Само на метър и половина над мене се разтваряше пукнатина в снежния пласт, дебелината на който беше около 50-60 сантиметра. Нямах нито опита, нито познания за това, което ставаше около мене, но нещо ми подсказваше, че трябва бързо да напусна хлъзгащата се снежна плоча. Направих няколко стъпки нагоре и скочих на оголения снежен пласт. Над мене заплашително беше надвиснала другата част от дебело отрязаната снежна плоча. Трябваше колкото може по-бързо да избягам от капана, в който бях попаднал, Спуснах се диагонално и скоро се изкачих на здрав и неподвижен снежен бряг. Едва тогава можах да помисля за приятелите си. Особено много се зарадвах, когато ги видях на другия бряг, макар и да ги оприличих на корабокрушенци. Така безпомощно стояха! Не викаха за помощ, но ме питаха как да продължат: по оголения пласт или над него. Посочих им - след мен! Защо така-тогава не знаех. Не познавах особеностите на лавините. Та кой от нас беше виждал лавина? Всички имахме представа, че това е голяма топка сняг, която се търкаля по склоновете на високите планини, като Алпите например, а къде ти у нас лавини! По-късно, когато се заех с проучването им, разбрах, че има много фактори за образуването на различни видове лавини и че не само в Алпите, а и у нас се среща това колкото величествено, толкова и страшно за бродещите зиме из планините явление.
Години по-късно аз бих казал на приятелите си да свалят ските и да се изкачат право нагоре, в една диря до билото-Нещо повече, ние не бихме тръгнали да прекосяваме този готов за откъсване на лавина склон.
Но докато групата дойде при мене, аз наблюдавах ту нея, ту една действително грандиозна гледка: дебелата снежна плоча с приблизителни размери 60-70 метра ширина и стотина метра дължина постепенно ускоряваше своя бяг надолу. По цялата и повърхност се появяваха пукнатини, а отделни блокове с размери от няколко квадратни метра поради неравномерния те-рен се задържаха за момент. След миг от натиска върху тях се изправяха и се стоварваха надолу, което предизвикваше гърмежи, и раздробяваха плочата. Това се повтаряше и повтаряше. Така в надпревара лавината усилваше своя бяг към долината на Елешница. Изумителна бе и красотата на движещите се два странични фонтана, предизвикани от триенето в твърдия бряг подвижни части от снежната плоча. Белият прах, изхвърлян може би на десетина метра височина, наподобяваше дима на бягащ локомотив или на разбиващи се морски вълни.
Междувременно видяхме и друго интересно явление. През рядката мъгла проникваха лъчи от залязващото слънце. Те идваха до нас през един своеобразен "тунел" с разсеяни контури, наподобяващ дълга "тръба". В дъното на тръбата се виждаше слънцето, а из нея блещукаха безчислени разноцветни движещи се микроскопически светлинки - разложени с цветовете на дъгата водни капчици. И най-интересното - всеки от нас гледаше това явление през "своя тръба", защото бяхме на разстояние един от друг.
Тръгнах напред, като казах на приятелите да почакат да се поотдалеча. Предчувствие, придобит вече опит и познания? Отново гръм, но този път ядец! Пукнатината бе някъде високо над мене, не се виждаше, а движещата се снежна плоча се вълнуваше, нагъваше, напукваше под ските ми. Приклекнах и се спуснах по диагонал. Не бях минал десетина метра, и почувствувах, че съм излязъл на неподвижна площ. Случил съм се на края на лавината. Повторих разговора с "корабокрушенците". Събрахме се отново още преди ефектът от отминалата стихия да се бе успокоил. Дочуваха се съскания от триенето, чупене на дървета в дъното на ждрелото и гърмежи от раздробяването на снежната плоча. Всеки, захласнат от това, което ставаше пред нас, и не мислеше какво би се случило, ако бяхме понесени от лавината.
За друга лавина не остана време, защото излязохме на близкото снижено било под връх Баучер, в края на гората. Междувременно падна мрак. Пролуката в гората не можах да намеря, а да се лутаме без просека в тъмната гора май множко щеше да ни дойде след изживяното надбягване със смъртта. Налагаше се да отдъхнем.
Знаех, че наблизо в окрайнината на гората се намираше го-ведарникът. Открих го само на 30-40 метра от нас - тъмнината и мъглата бяха скрили така желаната сушина и подслон. Трябваше да запалим огън,. защото девойката и особено Милчев се нуждаеха от преобличане. Милчев ми каза, че имал "благоразумието" да се облече с два чифта егерови "наполеонки" под дебелия вълнен клин с вълнена риза, пуловер, яке и анорак -изобщо екипирай за Арктика...
Настанихме се в "спалнята" на говедарника - помещение с огнище в средата, заобиколено от три страни с нарове. Подготвих сухи клечки, трески и хартия във форма на колибка и поисках кибрит, защото аз като непушач не носех. За изненада и другите бяха като мене. Въпреки това почнахме да търсим навсякъде из джобове и раници, докато Надето откри в джоба на блузката си смачкана кибритена кутия, в която между иглите с насукани черни и бели конци се усмихна самотна клечка кибрит. Събрахме се всички, за да присъствуваме на ритуала - запалване на огъня! Пламъкът лумна. Бързо изгоряха клечките и талашът, но огън така и не можахме да запалим. Бяхме се обърнали на ковашки мехове от раздухване на няколкото тлеещи въглена от треските. Те отделяха само дим, който не искаше да напусне помещението въпреки отворената врата и откритата на тавана баджа над огнището. Димът се стелеше над наровете, гъст и дразнещ очите, въпреки юнашкото размахване на откачената от пантите врата. Най-сетне с няколко топки сняг загасихме така мечтания огън Докараната до "огъня" празна каца, предложена за параван на девойката, остана неизползувана.
Нахранихме се на две на три в тъмното и студено помещение и дълго след това споделяхме впечатленията си от преживяното през деня. Така посрещнахме утрото, студено и мъгливо, и все още разговаряхме за първата ни среща с лавините, от които по чудо се спасихме!
Готвехме се веднага след закуската да продължим маршрута си, когато някой предложи да не ходим в Рилския манастир, а да съкратим пътя, още повече че обектът е познат на всички. Съгласих се с желанието им. Географията на местността ми беше позната, но оттук не бях слизал към долината на река Рилска. За Зорето слизането направо беше въпрос: "накъдето ти, Миронец, там и аз", за Надето - "нямам по-добър избор", а за Милчев-"след отминалите премеждия едва ли ще има нещо по-лошо".
Превързахме ските към раниците и започнахме една - не е за приказване - "одисея" из рилските дебри, за да не кажа джунгли. С други думи, слизахме направо, по първото попаднало ни билце (планинско ребро), което се спускаше към долината. То трябваше да ни изведе на шосето за село Рила, близо до жп спирка Орлица, там, където се сливаха реките Рилска и Илийна. Избягвах да слизам по дерета, защото още в началото забелязах, че има падове и в тях се събира много сняг. Въпреки това. често се подхлъзвахме, защото теренът беше много стръмен, и се заривахме цели в снега. Понякога само успявахме да се задържим за надвисналите от натрупания върху им сняг клони или да се опрем за дънерите на дърветата. Не зная колко време беше продължило това мъчително слизане, когато забелязах, че дерето от дясната ни страна се разширява, още по-надолу се очерта неголяма поляна, а близо до склона, по който вървяхме, се показа параклисът на манастирското стопанство Пчелина. Слязохме на шосето, по което имаше малко сняг, и след кратка почивка сложихме ските. На превозно средство не можехме да се надяваме. През зимата дековилната железница не работеше, а за автобусите до и от манастира можеше само да се мечтае!
Два часа по-късно влакчето от с. Рила ни отнасяше към гара Кочериново, където се прехвърлихме на другия влак за София.
страхотен разказ, очаквам с н
Posted by Mitko on 8 March, 2005 - 18:59.
страхотен разказ, очаквам с нетърпение да пуснеш още нещо !
искам да пусна тук един цитат от историята:

"..И все пак образувалата се заледена корица върху снега поради югозападното изложение създаваше голяма опасност от подхлъзване. Нашите ски не бяха обковани с железни кантове. Беше 1931 година, когато още се спореше "за" или "против" кантовете."

сигурно така ще пишем ние след 50 години за дебелите ски и двойните върхове ..
Да помълчим
Posted by Huku on 9 March, 2005 - 11:20.
Какво да се коментира тука......то е като да коментираш историята....пирамидите,Вавилон...по добре да замълчим и да се поучим!
prosto klasika
Posted by Emo_bagecheto on 9 March, 2005 - 12:41.
A kakvo 6te kajete za tezi redove:
"Милчев ми каза, че имал "благоразумието" да се облече с два чифта егерови "наполеонки" под дебелия вълнен клин с вълнена риза, пуловер, яке и анорак - изобщо екипирай за Арктика..."
Klasika prosto. A nie sega murmorim po adres na ekipirovkata si poniakoga. Horata edno vreme s valnen pulover na gurba sa praveli bukvalno podvizi.
Iska mi se ...
Posted by leeloo on 9 March, 2005 - 13:46.
Iska mi se sled vreme i nashite istorii da vylnuvat nqkogo taka, kakto tazi nas ...






~*~it's too faSt ... too riSky .... that i'm gonna get hurt ... or worSe, but I Say, if it feelS right to me ... it iS right ... even if it hurtS ...~*~
Респект
Posted by KARTA4 on 9 March, 2005 - 15:12.
"Та кой от нас беше виждал лавина? Всички имахме представа, че това е голяма топка сняг, която се търкаля по склоновете на високите планини, като Алпите например, а къде ти у нас лавини! По-късно, когато се заех с проучването им, разбрах, че има много фактори за образуването на различни видове лавини и че не само в Алпите, а и у нас се среща това колкото величествено, толкова и страшно за бродещите зиме из планините явление."

За съжаление много хора все още мислят така....
utepa ribataaaa
Posted by mp2 on 9 March, 2005 - 18:04.
Багерче, браво.
От години се чудя как точно да подхванем темата за историята на фриирайд-а в България и ти май намери най-добрия начин. Сега само трабва да го продължаваме като идея, да убедим и "по-скорошните" хора да опишат няколко изсторически събития и спускания (например спускането на Синия Улей и т.н.) Пък и ние имаме няколко нещица, които скоро могат да влезнат в "машината":)
na4aloto na freeride-a v Bulgaria
Posted by roadhog on 9 March, 2005 - 20:11.
Neveroqtna istoriq. Kakto kaza Niki - prosto mozem da zamyl4im. Respect za teq hora :)


The closer you are to death, the more you realize you are alive.