 Белмекенската долина беше благосклонна към нас по време на първия за 2008 MG тур и ни посрещна с хубаво време и много сняг в събота. След ранното и мрачно тръгване от софийското поле, някъде към Юндола ни посрещнаха снежните полета на Рила, бързо забравихме за мъглите и сивата кал, разтоварихме се в спортната база на чичо Мишо, екипирахме се, залепихме коланите, проверихме пипсовете, нарамихме раниците и поехме нагоре по долината в посока към вр. Белмекен.
Изкачването нагоре беше повече разходка , отколкото труден зимен преход, дори и най-неопитните зимни туристи в групата нямаха основания да са изморени и предали се в борбата с гравитацията ( изчакайте до първия си сблъсък с Мальовишките тераси и траверси). Цялата долина беше напълно недокосната от хора от последния сняг насам, а вятъра беше заличил следите от лавинните 'разкопки' и профилни тестове на бригадата на инж. Панаьотов, която беше вършала региона седмица по-рано.
След няколкочасово ходене се озовахме на върха, който ни посрещна с невероятни гледки към почти всички български ( а и гръцки) планини. Вятъра последната седмица си беше свършил работата и повечето сняг беше издухан някъде към долините. Все пак, примамливия ЮИ склон към язовир Белмекен се оказа достатъчно стабилен и заснежен ( както после разбрахме и заледен), за да направим там първото спускане за тура. Не сме много сигурни, но май това си беше премиера на този склон, който така много напомня за ски филмите снимани в Норвегия ( само че там спусканията свършват във океански фиорд..). Склонът е напълно оголен и лишен от дървета, клекове и други обекти, които да дават идея какъв е мащаба на спускането, и едва след първите десетина завоя надолу човек осъзнава, че го чака едно огромно каране, и че склон с денивелация от 600-700 метра е с пъти по-голям от която и да е писта в България. Разнообразната снежна покривка ( ритмично редуване на лед, фирн, пудра, навевки, лед, фирн, навевки, лед..) направи спускането особено забавно, интересно и приятно.. поне за тези от нас, които обичат да им е трудно надолу. Намерихме и пудрата от билото- всичкия беше издухан в основата на върха на огромни преспи, някои от които достигаха до 4-5 метра дебелина. В крайна сметка групата се събра край язовира точно за перфектния залез над далечните склонове на Пирин, прибирането към базата беше като кадър от филм сниман в далечния север - ниско слънце, червено небе, студ и огромни преспи от сняг, липсваха само иглута и впрягове с хъскита.
На втория ден, тези от нас, които не се бяха включили в тройния рожден ден и руската нова година в базата, поеха отново към Белмекенските върхове. Този път посоката беше СЗ - към 'Зъбчето' и Каменити връх, склона за спускане щяхме да изберем според условията и лавинната опасност. Конкуренцията при изкачването беше жестока - оказа се, че неделя е почивен ден за руските гребци- олимпийски вицешампиони и световни рекордьори, и че те си почиват като се качват от спортната база до Зъбчето, а после се пускат надолу по найлони. Само мисълта, че големия кеф е надолу,а не нагоре и че те може да са шампиони, ама никога няма да разберат какъв кеф е да се кара в пудра, ми помогна да издържа на руското темпо нагоре.
За около 3 часа стигнахме до подножието на Каменити връх, където решихме да продължим нагоре по билото, след което да спуснем безименната долина, отиваща на изток обратно към белмекенския циркус. Маршрута беше напълно нов за всички в групата, така че голямото предизвикателство беше да изберем най-добрия, безопасен и приятен за каране маршрут между множеството скали, прагове и улейчета в долината. Горната част на спускането беше по полегат склон с много приятен зимен твърд сняг, а самата долина за наша изненада, беше препълнена с пудра! Преди да тръгнем от билото дълго гледахме улеите по източните склонове на Каменити, и планирахме как ще се върнем отново тук, със специална мисия да спуснем някой от тях ( нещо като първи, втори и Y на езерата но с пъти по-дълги, или кулоара X на Мальовица.. мечта за всеки див козел..). В крайна сметка отново бяхме в Белмекенската долина, откъдето се прибрахме обратно в базата, а оттам поехме надолу към долината и софийската мъгла, която обаче нямаше никакъв шанс да замъгли гледките към белмекенските върхове и спомените от спусканията с приятели там..
Митко Беров
|
