Как се разказва страхотна история, която лично си преживял, а не си най-добрия разказвач, но пък много ти се разказва? Как трябва да я започнеш, от началото или от края, къде трябва да спреш, как да я развиеш? Вероятно това има къде да се научи, но аз съм софтуерен инженер и ми е трудно да задълбавам в дебрите на хуманитарните науки. Доверявам се на интуицията си, като предварително свеждам всяка дилема до нещо познато, като true и false. А бях сигурен, че след двете невероятни и емоционални седмици, които изкарахме с Момчи, Ричи и Максо в Силвъртън Колорадо, разказ трябва да има. Най-малкото за да ми напомня след години за тази емоция, когато снимките и видеата ще запазят единствено визуалното си съдържание.
Такива мисли щъкаха между двете ми уши, гледайки отдалечаващата се земя на Колорадо, докато самолетът ни набираше височина в началото на пътя обратно към дома. Още няколко часа въртене на място и насилствена дрямка в неудобната седалка на Еърбъс-а и историята ни щеше да приключи. А такава история не бива да приключва с подути ходила и джетлаг. Това дори не бива да е част от историята. Няколко дни по-късно с Момчи пийвахме бира пред “Лавината” на Банско, отмаряйки след FWТ-то, предъвквайки случките от деня и в един момент, от “немай къде”, той каза: “Бай Мас, трябва да напишем разказ за трипа. И да го публикуваме в сайта на БАССЕС, като едно време”. Също от “немай къде” много ми се дописа разказ. Казах: “Аз ще го напиша”.
Лелеее, 3-та La Nina подред, ще се разцепим направо, ще е като миналата зима или сигурно още по-силна, дай да купуваме ски, раници, нови уреди, каски, маски…
Декември дойде, започна да вали, всички превъзбудено следяхме температурите в планините и с радост газехме първите снегове. Даже не обърнахме внимание на онази прогноза, която казваше „дъжд, ама много дъжд“. Не е като да не сме виждали дъжд декември, няма да му се плашим я. Обикновено после застудява, пада сняг, оправя всичко…
3 седмици в Киргизстан и Памир – един разказ за пътя до вр. Ленин 7134м. и първото ми спускане със сноуборд от над 7000м
През март 2016 ви бях разказал за моите снежни емоции в Иран, които в крайна сметка кулминираха в изкачването и спускането с дъска на най-високия връх в Близкия Изток – Дамаванд, 5671м., което разпали в мен една стара искра за високи върхове. В края на всичко казано тогава ви споделих, че мечтите и силите ми съвсем не свършват там, а напротив, насочвам ги към по-високи цели и естествено планини.
“67% от родните политици приемат за подарък към народа парите, които не са откраднали, а са изхарчили.” - този статус на “Българска статистическа лаборатория” ми се върти из главата, докато в една ранна априлска утрин шпориме със задоволителните 130 по новоизградената магистрала Струма. Спускането към Дупница е дълго, но за сметка на това - топло. Отворили сме прозорците да се разхлаждаме, а Джеф от Джая е сигурен, че ще се намери кой да постави буумбокс на гроба му един ден. Аз пък съм сигурен, че косо падащите лъчи описват непознат пейзаж високо в открилата се пред нас планина. Красото явно си мисли нещо подобно, защото зяпа дерето, виещо се до красиви, грубовати склонове, и пита многозначително - “Абе, каков е тоя Лаграф там?!”
Музиката за мен е една различна реалност, един друг свят, всъщност галактика от светове, и тази галактика е част от вселената на емоциите. Но точно тази част е най-близо до вселената на разума и логичното (не логическото) мислене. Мисля също така, че точно музиката е свързващия елемент между тези две вселени на човешкия дух. В емоционалния свят тя е най-отдалечена от интуицията, ако под интуиция разбираме обратното на разума. Не точно обратното, защото това са две части от едно цяло, но все пак най-отдалечената част. От сферата на разума най-близката част до музиката, мисля, е математическата логика и подреденост.
Не можеше да заспи от вълнение. С котешка деликатност се измъкна от топлата прегръдка на спящата си жена, прошляпа до компютъра и отново провери моделите. Момчил бе проследил всички циклони, не пропусна фронт, нито температурен градиент, изследва популацията на пеперудите в Амазония, проведе конферентен разговор с Дмитрий Поляков и Джамал Ружди от Международната космическа станция и всичко се потвърждаваше. Прогнозата беше за 27-ми. В гледане на ски клипове едва изтрая тътрещите се часове до сутринта, когато с лепнещата си от изконсумирана възбуда ръка трескаво набра по телефона приятеля си Емил.
Денят започна вчера, даже оня ден, когато си стягах вечерта раницата, за да покарам на Боровец, надявайки се да направя няколко пистички в нов сняг – не че това ми е мечтата, но при липсата на достатъчно бял материал, тялото и най-вече краката следва да се държат в някаква форма, за да може да се ползват на 100%, когато дойде правилният момент. Гледах внимателно прогнозата от няколко източника и тъй като се очакваше добро количество сняг, вятърът да спре и да има кратък промеждутък с ясно, но студено време, реших да взема със себе си снегоходките плюс екипировка за два дена в планината без конкретен план, или поне не явен, защото Мусала винаги е в мислите ми, когато посещавам този курорт. Толкова измамно близо е този връх, че мозъкът ми винаги ме кара да съм подготвен за него, пък в крайна сметка, ако има възможност, защо не! Стегнах багажа, звъннах 2-3 телефона, за да срещна отказ и както всеки път става, нямам търпение да си легна и да заспя, та да мине времето по бързо до сутринта.
Съвършената простота, един бял склон, един километър денивелация - безкраен, с постоянен наклон, покрит с почти перфектен пролетен фирн, релеф без изненади, без резки промени и неизвестности, бяло платно , върху което да се спуснем, вулкан! Антуко! Звучи банално, но няма по-прост завършен планински терен за спускане със ски от вулканa, вече съм сигурен! Няма го начупения и стръмен релеф на планинската ледникова долина, няма ги стръмните неизвестности на улеите, нито изненадите на горите, затънали в пудра и тишина, друго е , различно. Най-простото и съвършено изражение на човешкото присъствие в планината, което съм изживявал..